Откъм масата се чуха неодобрителни възгласи.
— Джеръми — каза Коръм, — не можеш ли да убедиш този ужасен тиранин да ни остави на мира за половин ден? Толкова исках да си почина днес следобед.
Джеръми, който добре знаеше каква щеше да бъде неговата „почивка“, окуражително се усмихна на Мод.
— Така или иначе все някога трябва да започнеш, момичето ми. По-добре това да стане днес.
Репетицията не мина зле и Мод разбра, че ролята й бе дори по-незначителна от това, което предполагаше. Лидия трябваше по-скоро да седи като украшение, безмълвна като безлична статуя, чиято единствена цел бе да персонифицира красотата. Според текста на пиесата тя трябваше да казва някои доста дълги реплики. Алън обаче се бе постарал да ги съкрати и й остави твърде малко текст за заучаване. Но тъй като това щеше да бъде първото й появяване на сцената, Мод си каза, че може би бе разумно да започне с нещо по-незначително.
Така поне се опитваше да се успокоява. Но когато един неин речитатив, доста важен от гледна точка на действието в пиесата, й бе отнет и даден на Франсис, тя вече се ядоса. Единствено самодоволната усмивка, изписана върху лицето на Алън, я възпря да не избухне и да не си тръгне. Успокоителната усмивка от страна на Джеръми й напомни, че ако напуснеше трупата, щеше да се озове съвсем сама в непознатия град. Освен това тя не желаеше да кара Алън да тържествува за това, че я бе наранил.
На следващата сутрин трупата отново тръгна на път. Небето бе все така мрачно и заплашително, но бурята бе стихнала. Актьорите, насядали във фургона, бяха в значително по-добро настроение от предния ден. Някои от тях хвърляха карти, други подмятаха неприлични шеги, спореха или разучаваха ролите си. Почти никой не обръщаше внимание на Мод, но това вече не я притесняваше. Тя продължаваше да преживява студеното безразличие на Алън и жалкото му отмъщение, когато изряза ролята й, и затова седеше мълчаливо, потънала в мислите си.
По едно време Харви се опита да я раздвижи:
— Много си мълчалива днес? — отбеляза той и понечи да се премести по-близо до мястото, където тя се бе сгушила между две бали с багаж.
— Тя сигурно ни смята недостойни за вниманието й — обади се Кити и кисело се усмихна.
Мод понечи да протестира, че не беше така, но нямаше никакво желание да спори. Нека Кити да си мисли каквото иска!
По обяд, когато най-сетне пристигнаха в Питърбъро, облаците се бяха разсеяли и денят обещаваше да бъде хубав. За разлика от повечето провинциални градчета, това притежаваше истинска театрална зала, със завеса и няколко малки помещения зад сцената, подходящи за гардеробна и гримьорни. Мод благодари на съдбата за това, че първото й представяне пред публика нямаше да се състои в някой обор, въпреки че и това щеше да се случи един ден.
Алън нае стаи в един стар хан близо до залата и те прекараха останалата част от следобеда в подреждане на реквизита за пиесата. С наближаването на заветни час Мод усети как стомахът й започна да бълбука от напрежение, а сърцето й заби все по-учестено. Когато вечерта дойде, тя бе започнала да мисли, че бе направила огромна грешка, и ако в този момент отнякъде изникнеше адвокатът Рамзи, тя с готовност би се предала в ръцете му, само и само да се спаси от предстоящото изпитание.
Ева, която й помагаше в преобличането и в направата на прическата, одобрително я окуражаваше:
— Ще предизвикаш завистта на всички жени в залата — каза тя и затъкна още едно изкуствено цвете в бухналите й коси. — А на господата със сигурност ще им секне дъхът. Помни ми думите!
Мод се втренчи в кривото, неравно огледало, за да огледа външността си. Въпреки че гримът по лицето й бе малко крещящ, той все пак чудесно подчертаваше красотата на чертите й. В продължение на няколко секунди тя почти повярва на думите на Ева, но мисълта, че трябваше да се изправи пред всичките тези хора отвън, отново покруси приповдигнатото й настроение. Освен това нямаше как да не забележи, че възторжените коментари на Ева накараха устните на Кити и Франсис да се свият още по-злобно.
Тя се надяваше, че Алън щеше да я подкрепи с няколко думи, но тъй като той трябваше да прочете пролога и се бе натоварил с още две второстепенни роли, изобщо нямаше време да се занимава с нея. Колкото повече наближаваше моментът на нейното появяване, толкова повече тя започваше да трепери и да се пита дали на актрисите им се бе случвало да получават разрив на сърцето от първото си излизане на сцена.
А каква публика имаше само! Преди да започне първото действие, тя развълнувано наблюдаваше как залата започваше да се пълни. Пристигнаха обичайните тълпи от местни жители, които се настаниха на последните редове, отвориха кошници с храна и започнаха да си подават един на друг по няколко бутилки. Малко по-късно предните редове бяха заети от местните контета и съпругите им. Повечето от тях бяха дребни благородници, облечени в най-изисканите си дрехи. Мъжете бяха с напудрени лица и екстравагантни облекла. Повечето от тях не пропускаха театралните представления на гостуващите трупи и всячески се стараеха да подражават на живота в столицата. Те се смееха, подвикваха си един на друг, закачаха се с дамите и вдигаха огромен шум, който лека-полека започна да стихва, когато представлението започна. Мисълта, че трябваше да се изправи пред цялата тази тълпа, я ужаси още повече.