— Ти си ненаситна.
После побърза да й прати една въздушна целувка, за да успокои сърцето й, и почти се затича към вратата в дъното на коридора. Тихо почука и влезе в една стая, където гореше запалена камина. Пламъците хвърляха тъмни сенки към тежките фотьойли и лавиците, отрупани с книги. От един фотьойл се надигна мъж, остави книгата, която четеше до лампата на близката маса, и се обърна да го посрещне.
— Време беше — каза Джоузеф Менсис и се здрависа с Алън. — Вече мислех, че си се отказал.
— Бях… възпрепятстван — отвърна Алън и се отпусна в един от фотьойлите от другата страна на малката масичка.
— Надявам се, че причината не е била сладострастната Маргарет. — Менсис вдигна кристалната гарафа и наля вино в двете чаши, които чакаха на масичката.
— Не, но това не означава, че тя не се опита да ме съблазни. Тази жена е дяволски красива. Не мога да разбера как можах да й устоя. — Благодарение на спомена за огромните виолетови очи и водопада от златисточервеникава коса. Както и на свежестта, която бе толкова далеч от светските маниери на Маргарет, колкото далеч бе маргаритката от поувехналата роза.
— По-добре стой далеч от нея — каза Менсис и подаде една от чашите на Алън. — Ако баща й не я омъжи скоро, репутацията й ще отиде в калта. Тя вече почти липсва.
— Някога той ме канеше да се принеса в жертва, но аз отказах. Обясних му, че бракът не ми понася и, че едва ли някога нещата ще се променят.
Менсис се намести по-удобно във фотьойла си.
— Той едва ли щеше да ти предлага подобно нещо, ако знаеше, че всъщност не си бедният драматург, за когото се представяш.
Алън плъзна пръст по източената дръжка на чашата.
— Да. Малко са хората в Англия, който знаят това. Страхувам се, че ако се оженя за красивата Маргарет, доста хора ще се учудят от избора на баща й.
— Може и да не се учудят. Още само една година и те ще разберат, че сър Лоурънс ще бъде щастлив да омъжи дъщеря си за първия срещнат, само и само да й сложи някакви юзди.
Алън изпразни чашата си и се протегна към гарафата.
— Хайде да не обсъждаме тези въпроси. Добре ли пътува?
— По-добре не можеше и да бъде. Шотландският ми акцент винаги кара хората да ме гледат с подозрение. Как успя да преодолееш твоя? Аз все още леко го усещам, но съм сигурен, че повечето хора едва ли се досещат кое е родното ти място.
— С много работа и постоянни усилия. Как вървят нещата у дома? Има ли някакво подобрение?
— За съжаление не. Лошото време се отрази твърде зле на реколтата. Риболовът е доста успешен, но английският наместник винаги пристига навреме, за да обере печалбите. След като си платят данъците и акцизите, арендаторите и рибарите остават със съвсем малко пари, колкото да не умрат от глад. — Алън отпи от чашата и замислено се вгледа в играта на пламъците. — Трябва да се върнеш у дома! — тихо добави Менсис. — Хората ще се почувстват по-сигурни, ако знаят, че господарят им е при тях и споделя несгодите им.
— Никога няма да се върна.
— Но оттогава изминаха повече от десет години. Вече си в безопасност.
За първи път Алън погледна открито приятеля си и тъжно се усмихна.
— Може и вече да са свалили обявата за цената на главата ми, но как бих могъл да живея сам, в сянката на предците ми. А дори и да можех, не бих искал да прекарам живота си заробен в онези далечни планини.
— Баща ти загина достойно, защитавайки честта на принца.
Алън горчиво се усмихна.
— Кажи това на фамилията от Хановер. Не, животът ми в Калодън Мур приключи. Никога няма да се върна там. Нито пък искам да го направя.
Менсис се облегна назад и хвана чашата си с две ръце.
— Знам защо не искаш да се върнеш, момчето ми — убедително заговори той. — Животът ти се определя от една-единствена цел — отмъщението. Но това не е нито християнско, нито пък е нещо разумно. Може да доведе след себе си само нови беди.
Алън рязко се изправи, отиде до огъня и се подпря на мраморната лавица над камината.
— А кой друг има по-основателна причина от моята да си отмъщава? Видях как извиха зад гърба ръцете на малкото ми братче и прободоха сърцето му. Видях как майка ми, най-доброто същество, което познавах, залиня и се стопи от мъка. Видях как дома ми гореше в пламъци, как хората ми бяха прокудени от фермите си, как разпиляха и разграбиха стоката ми. Никога няма да се върна там!
Гласът на Менсис запази спокойствието и сдържаността си.
— И други пострадаха като теб. Но те останаха.
Алън извърна глава от пламъците, които му навяваха стари спомени, и се изсмя:
— Да, но те са решили да преследват човека, виновен за тяхното нещастие. Аз знам кой е той. От години следя всяко негово движение и когато настъпи удобният момент, ще си отмъстя. Само дано Бог ми е на помощ!