Алън седна обратно на стола, скръсти ръце и се усмихна при вида на разгневеното й лице.
— Как можеш да мислиш, че имам сили и за други жени, след като знаеш колко много получаваш от мен?
Той гледаше намусеното й лице, което дори и така, огряно от светлината, изглеждаше красиво.
— Мисля, че може би е време да променим начина си на живот. Какво ще кажеш, ако си освободим една вечер и пообиколим малко Лондон? Ще те заведа във Воксхол Гардънс. Нали не си ходила там?
Мод го изгледа изпитателно, като си мислеше, че се шегува. От плещите й падна огромна тежест.
— Не, но толкова съм слушала за това място. Разправят, че там било чудесно.
Алън отиде до нея и я прегърна през раменете.
— Вярно е. Всеки човек трябва да отиде там поне веднъж в живота си. Какво ще кажеш за утре вечер?
— О, Алън! Това ще бъде чудесно! — Тя обви врата му и го целуна. — Как ли ще издържа дотогава?
Той нежно я насочи към вратата.
— Утре вечер. Обещавам. Но сега трябва да ме оставиш да приключа с работата си.
Тя го остави и хукна нагоре по стълбите значително по-спокойна от преди малко. Сега й стана ясно, че нещастието й произлизаше от факта, че той никога не се бе появявал с нея на публични места, афиширайки пред света, че между тях имаше специална връзка. Естествено, че тя изобщо не се надяваше на брак. Нито пък се притесняваше от факта, че хората щяха да говорят за тях като за любовници. Откакто бяха станали любовници, тя държеше светът да разбере, че това наистина беше така. Искаше да я виждат с него на публични места и всички да знаят, че й принадлежи. Без да си дава реална сметка за това, Алън бе налучкал вярното решение на проблема.
Воксхол Гардънс въплъщаваше всичко, което Мод бе очаквала да види, но и много повече. От мига, в който тя и Алън прекрачиха вратата в каменната ограда, до времето, когато шест часа по-късно си тръгнаха с гондола надолу по Темза, тя не преставаше да се възхищава. Отдавна бе чувала за градините, защото те съществуваха още от времето преди нейното раждане. Всъщност те се намираха във владенията на стария крал Чарлз. Оттогава до днешно време, през всяко поредно десетилетие, площта им е била непрекъснато увеличавана и съобразявана с вкуса на различните епохи. Сега човек можеше да мине под триумфалните арки, да се разходи из потъналите в зеленина алеи, покрай зейналите отвори на гръцки пещери или да послуша музиката на някой оркестър (в който много често имаше и орган) в някоя от многобройните ротонди в готически стил. Покрай Рюръл Даунс оркестрите на музикантите бяха разположени в неголеми, издълбани в хълмовете ниши и човек имаше чувството, че музиката извира от някакви магически „свирещи храсти“. Посетителите се разхождаха покрай украсените с барелефи стени, спираха да разгледат статуите на митологичните богове и богини или заемаха места в някой от амфитеатрите, за да послушат гласовете на едни от най-добрите лондонски певци. Сгушени под гъстата зелена растителност се криеха павилион — ресторанти, готови да посрещнат някоя весела компания. Когато навън притъмня, небето се освети от илюминации. По алеите човек можеше да срещне както каймака на лондонското общество: благородници, членове на парламента, представители на духовенството, така и неговите по-низши представители, включително и немалко елитни лондонски проститутки, придружени от сводниците си. В очите на Мод всичко около нея изглеждаше прекрасно, а да се намира тук с Алън бе повече от вълнуващо.
Те току-що се бяха възхитили на фреските, с които бе украсен един малък храм, когато Алън внезапно я повлече напред.
— Каква чудесна случайност! Ела да те запозная с едно лице!
Той я хвана за ръката и двамата си запробиваха път през тълпата към една двойка, която седеше малко по-надолу край една арка. Жената бе забележителна, на средна възраст, но с белезите на някогашна главозамайваща красота. Беше облечена в бродирана пурпурна рокля, под която се подаваше изпъстрена с цветя фуста, а във високата й прическа се полюшваха няколко пера. Красивите й очи бяха скрити зад едно обшито с пайети домино, което тя веднага отстрани, щом забеляза, че Алън идва към нея.
Ръката й бе положена върху тази на придружителя й — висок и едър мъж във военна униформа, с перука на бригаден генерал, наметнат с червена пелерина, изпод която се подаваха широки маншети. На врата си носеше огромно сребърно колие, което блестеше на светлината на лампите.
— Алън Дезмънд! — извика жената и ослепително се усмихна. — Нахалнико, защо не ме предупреди, че си се завърнал в Лондон? Толкова се радвам да те видя отново!
Алън поднесе ръката й към устните си.
— Трупата е в града от близо четири седмици. Луиз, при всяка наша среща изглеждаш все по-млада.