— По-високи!
— Да. Толкова високи, колкото тези два барабана, поставени един върху друг.
— Но как ги поддържат да не паднат?
— За това се изискват специални умения, още повече, че обувките им са с високи дървени токчета, които те обожават. Но, разбира се, повечето от тях не се мъчат да ходят — тях ги носят.
— Носят ли ги? Как? В ръцете на някой мъж ли?
— Не. Пътуват в специални носилки със стол, чиито краища се носят от двама яки мъже. Така улиците доста се задръстват.
— Но защо? Никога не съм си представяла по-глупаво нещо. Защо не яздят, щом като не искат да ходят?
Алън се засмя.
— Това би било доста трудно, като имаме предвид големите обръчи, на които се крепят роклите им. Всъщност мисля, че това е направо невъзможно. Но в Лондон има и други хубави неща, знаеш ли? Има един парк, в който всички се разхождат привечер, заобиколени от мраморни статуи и оркестри, които свирят тиха музика, а покрай алеите има малки беседки, където хората могат да седнат на чаша чай. През нощта се правят великолепни илюминации, за които вие тук, в Торнууд, може само да мечтаете. Там има и опера, където всички реплики се пеят, и огромни катедрали, в сравнение, с които вашата изглежда като джудже. И още толкова много неща. Някой ден трябва да дойдеш в Лондон и да видиш всичко с очите си.
— О, това е най-голямото ми желание! — Лицето й внезапно помръкна, защото си спомни, че слугите твърде рядко имаха случай да заминат някъде извън селото. — Но не виждам как би могло да стане. Никой от прислугата на господаря не напуска Торнууд.
Алън погледна навън през отворената врата, откъдето се чуваха смеховете и разговорите на актьорите, които излизаха от къщата и вървяха по пътеката към обора. Той хвана ръката на Мод и понечи да я смъкне от сандъка, като я подхвана над кръста. Тя отвори очи от учудване. Близостта й с този красив мъж я караше да се чувства неудобно, но в същото време по тялото й се разля сладостна топлина, която беше толкова непозната, колкото и приятна. Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя отчетливо виждаше гъстите му мигли и леките бръчици, които честите усмивки бяха изрязали в ъгълчетата на очите.
Алън се наведе още по-надолу. Тя усети как топлият му дъх погали бузата й.
— Трябва да се връщам в къщата — каза тя и се помъчи да избегне погледа му.
Леката тръпка, която пробяга по тялото й, окуражи Алън и той попита:
— Нали ще дойдеш довечера на представлението?
— Но, разбира се. За нищо на света не бих го пропуснала.
— А на увеселението след това?
Мод направи опит да се измъкне, но ръцете му продължаваха здраво да я държат.
— Да. Господарят ни разреши.
— Чудесно. — Той се наведе и целуна чувствените й устни, които бяха меки и сладки като бонбон. — Довечера ще имаме повече време да поговорим. Имам още много да ти разказвам за прелестите на Лондон.
Пръстите му лекичко се плъзнаха нагоре по стегнатия корсаж и нежно докоснаха гърдите й. Тялото й потръпна, а под тънката материя на ризата твърдите им връхчета започнаха да набъбват. Имаше чувството, че се изчервява чак до ушите.
— Наистина ли има още много неща?
— О, толкова са много! — Ръцете му отслабиха хватката, тя се измъкна и изтича през вратата точно когато през нея влязоха няколко души. Забеляза, че групичката се състоеше от две жени, облечени в евтини рокли, и трима мъже, които вървяха след тях. Едната от жените спря и втренчи поглед първо в нея, а после в Алън. Когато отново погледна към Мод, в тъмните й студени очи се таеше явна неприязън.
По-смутена от всякога, Мод изхвръкна от обора, профуча покрай къщата и не спря да тича, докато не влезе в сигурното убежище на склада. Затвори и двете половини на вратата и се строполи върху напукания под.
Въпреки че едва си поемаше дъх от лудешкия бяг, сърцето й ликуваше от неочаквано преживяното приключение. Ти бе въведена в тайнството на задкулисната магия и бе чула прелестния разказ за огромния Лондон. Но върхът на всичко бе целувката, получена от най-красивия мъж, когото някога бе срещала.
Пред нея наистина се очертаваше един прекрасен ден!
Глава 2
Привечер, когато Мод прекрачи прага на обора, очите й невярващо започнаха да мигат при вида на настъпилото преобразяване. Долният край на помещението бе празен и отделен с голяма правоъгълна преграда, която обозначаваше сцената. Точно отпред бяха подредени няколко кресла, предназначени за сър Бексли, лейди Джулия, лорд Бамбридж и други дребни благородници. Зад тях се намираха няколко редици пейки, които трябваше да поемат по-заможните граждани и прислугата от къщата. Останалите зрители, към които се числеше и Мод, се тълпяха в задната част и свободните яхъри на конете.