Наблюдаваше очите му, наблюдаваше ръцете му. Той започна да се чуди дали не върши нещо нередно. Към края на почти пълния час тя се надигна нетърпеливо от жълтия стол.
— Уморена ли сте? — попита той.
— Не е затова — отвърна тя. — Бих искала да знам какво, за бога, си въобразявате, че вършите? Честно да си кажа, мисля, че нямате и най-елементарно понятие от рисуване.
Беше го изненадала. Бързо покри платното с пешкир.
След една дълга минута, дишайки забързано, г-н Илайху намокри изсъхналите си устни и заяви, че няма претенциите на художник. Каза, че се опитал да обясни това съвсем недвусмислено на жената, с която разговарял по телефона, когато се обърнал към школата по живопис.
После добави:
— Може би сгреших, че ви помолих да дойдете днес. Струва ми се, трябваше да поработя още малко, просто за да не губя ничие време. Изглежда, не съм готов да правя това, което бих желал да правя.
— Не ме интересува колко време сте се подготвял — каза г-ца Пери. — Честна дума, не вярвам, че изобщо сте правили опит да ме нарисувате. През цялото време имах чувството, че изобщо не искате да ме рисувате. Мисля, че повече ви занимаваше да опипвате с очи голото ми тяло, за което вероятно си имате свои собствени причини. Не знам какви са личните ви нужди, но съм абсолютно сигурна, че повечето от тях нямат нищо общо с рисуването.
— Изглежда сгреших.
— Изглежда сгрешихте — каза моделът. Беше си облякла робата и коланът й беше здраво пристегнат. — Аз съм художничка — додаде тя.- И позирам, защото нямам пукната пара, но затова пък познавам измамника, още щом го зърна.
— Нямаше да се чувствам така зле — каза г-н Илайху, — ако не бях си направил труда да обясня точно какво е положението на онази дама от Дружеството на изучаващите живопис. — Съжалявам, че стана така. Трябваше да премисля нещата, но за съжаление не го сторих. На седемдесет години съм. Винаги съм обичал жените и приемах като тъжна загуба това, че нямам приятелки на тази възраст. Това е и една от причините, поради които имах желание да рисувам отново, макар да не твърдя, че някога съм бил особено талантлив. Струва ми се освен това, че не съм съзнавал колко много от рисуването вероятно съм забравил. Не само от рисуването, но и от женското тяло. Не знаех, че ще се развълнувам така от вашето, нито, като се размисля, и от начина, по който протече животът ми. Надявах се, че като започна да рисувам отново, ще Освежа усещането си към живота. Съжалявам, че ви създадох неприятности и че ви обезпокоих.
— Неприятностите ще ми бъдат заплатени — каза г-ца Пери. — Но онова, което не можете да ми платите, е обидата да дойда тук, за да се изложа на пълзящите ви по тялото ми очи.
— Намерението ми не беше обидно.
— Аз пък го възприемам така.
След това тя помоли г-н ИлаЙху да се съблече.
— Аз? — попита той изненадан. — Защо.
— Искам да ви скицирам. Съблечете панталона и ризата си.
Той заяви, че съвсем наскоро е престанал да носи зимното си бельо, но тя не се засмя.
Г-н Илайху се съблече, засрамен от това как ще й се види.
С няколко бързи замаха тя скицира фигурата му. Той не изглеждаше зле. Когато привърши скицата, тя натопи четката му в една капка черна боя, която изстиска от една туба, и размаза чертите, превръщайки ги в черна цапаница.
Той разбираше колко го ненавижда, но не каза НИЩО.
Г-ца Пери захвърли четката в едно кошче за боклук и се отправи към банята да си вземе дрехите.
Старецът попълни чек със сумата, за която се бяха договорили. Срамуваше се да се подпише, но подписа и й връчи чека. Г-ца Пери го пъхна в голямата си чанта и си отиде.
Той помисли, че по своему тя не изглежда зле, макар че й липсва грация. После старецът се запита: „Нищо повече ли няма в живота ми освен това? Само това ли ми е останало?“
Отговорът изглежда беше „да“ и той заплака за това колко бързо беше остарял.
След това махна пешкира от платното си и се опита да нарисува лицето й, но вече го беше забравил.