Но това е само сянка от периферията. Визионерството (което дири образи и символи), меланхолията, нежността, чувствителността, загадъчността на модерната душа — според мене — не съставят нейното същество. Дотук впрочем се свършва и работата на християнската черква.
Много по-важно и съществено обаче е онова в душата (нека не се забравя, че това е конвенционален термин), което е създала християнската философия. Него аз ще назова: Вечност. Думата ми е за онзи могъществен блян към Вечност, който пълни модерната душа, който й дава нейната сила и живот. Или както казва Стриндберг: копнеж към безсмъртие (не към „рай“ обаче!). То е все същото, което Бодлер нарича Vertige de l’Infini. Него именно аз смятам като най-прякото и най-великото дело на християнството, като създател на нова ера: и то е тъкмо онова, което отделя рязко, като ден и нощ, новата душа от душата на езическия свят.
В своята борба с езичеството християнството не победи. То само преобрази. Преобрази света, като изтръгна безсмъртната душа из веригите на онова, което мре. Но душата не стана християнска; напротив — тя се доближи до едно, тъй да се рече, християнско езичество: тя не капитулира, нито пък презря своята собствена воля, за да се отдаде безропотно в служене богу: тя не напусна света — въпреки мъченията на черквата и инквизицията, за да се пресели в друг някакъв свят. Напротив — тя остава здраво заловена за родната земя. И все пак, напротив — тя беше откъсната от смъртната земя — за да остане обезсмъртена във вечността. Тъй средновековният дуализъм на добро и зло се трансформира в един философски дуализъм на смъртност и безсмъртие. Един безвъзвратен дуализъм, из които извира могъщият Drang nach Ewigkeit като живот и смисъл за новата душа.
Блян към вечност. Струва ми се, че в тази тъкмо психейна формула се събра най-същественото на модерната християнска душа, онова, което живее живо в нейната Света светих. Само под прожекторната критична светлина на тази формула може да се обеме в един ясен поглед смисъла на Бодлеровата сатанинска страст, фигуралността и сублимният трагизъм на Верхарна и универсалният патос на Рихард Демеля. И не само това, но — този „блян към вечност“ ни открива тоже смисъла и на Верленовия католицизъм, на Метерлинковата мистична философия, на Якобсеновата съзерцателност — и въобще, той е жицата, която свързва в едно неразделно всичките, впрочем тъй ярко отделни един от друг, модерни поети. Блян и вечност — това е според мене животът на модерната душа. Това са двете мраморни колони прочее, върху които е изграден палатът на модерната поезия. Сама вечност, рожба на вечността, живееща в блян за вечност е модерната душа — само тя една — събира в своето Настояще цялото Минало и цялото Бъдеще: Настоящето като символ на Минало и Бъдеще. Или както казва Кан в своята книга „Symbolistes et decadents“ — „Философският синтез в противоположност на старата аналитична лирика на простото чувство — ето какво съставя идейната основа на символичната поезия.“
Ето как християнството с помощта на черквата през средните векове (а тоже и нейната по-послешна реставрация) създаде от суровата и празна антична душа една нова душа. Обаче, отделена от света и живота, затворена в тясната готическа черква, езическата душа чувствуваше все повече и повече как се задушава и бледнее — додето най-сетне, изнемогнала, отпаднала и треперяща, дошла пред синора между живота и смъртта, тя викна: Въздух! — и блъсна тесния шарен прозорец на черквата… Отвън нахлу слънце и въздух, нахлу живот и свежест и тя проби каменния зид на черквата и изскочи навън. Новата душа, която се създаде, трябваше да живее: то е началото на тъй наречения Ренесанс. Християнството си изпълни ролята, но ревностната негова черква не победи, тя не успя да убие света и човека. Тя само бемолира неговата душа, както беше вече дума по-рано.
Ренесансът — великият оня екстаз и екзалтация от живота — беше колкото раждане, толкова и погребване на новата душа. Защото, както ще видим по-после, скоро ренесансът стана на хуманизъм и псевдокласицизъм, а животът и жизнерадостта — обикновена езическа суета, сред която потъна и се загуби новата душа. От това именно гледище времето на Възраждането беше и възраждане, но тоже и регрес назад към езическия свят, както гласеше и девизът на „хуманистите“.