Че новата душа е била създадена вече отдавна, че е живеела въпреки учения разум на хуманистите — ни показва народната поезия от онова време (15, 16 и 17 в.). Преди още да се появи романтика или символизъм — вий ще намерите в немската или датчанската, или шотландската народна лирика такива дивни балади, тъй непосредствени и тъй интуитивни, а понякога със силна философска мисъл — каквито прочути баладописци, като Уланда напр., нито са могли да наподобят дори. Ако погледнем на тези народни песни като на популяризирани дела на отделни поети — ний без друго ще трябва да признаем на тези поети, ако не гениалност, то поне вярност на себе си. Наивният народен поет е бил чужд на безличие, защото е творил живот, а не литература.
Но Ренесанс и лъжекласицизъм са косвените и преходните създания на християнството през средните векове. Прякото и вечното създание е душата (l’âme chrétienne). Макар и силом задушавана през време на лъжекласицизма, тя продължаваше да живее зад неговата маска — неведома в мълчание — и трябваше само да падне маската, за да се чуе нейният шепот за безсмъртие и нейният гръмовен глас като откровение за ново, вечно изкуство. И това време дойде. Дойде на два пъти. Пръв път след революционния крах на най-глупавия, най-безличния и най-лъжливия от трите лъжекласични века — XVIII век, „века на просвещението“; — тогава се роди романтиката. Втори път: след банкрутството на реставрирания хуманизъм, банкрутството на материалистичната философия от миналия век; — тогава се роди символизмът. Тогава душата излезе повелително на бял свят, като творец на ново изкуство, вечно изкуство, изкуство, което не ще си „губи значението“ тъй скоро, не ще овехтява и умира като Хомера, Хорация, Расина, Хюго — рожби и глашатаи на своята по-обширна или по-тясна съвременност.
Днес ний имаме вече пред себе си една доволно мощна и всевечна модерна поезия, всецяло нова поезия, за която „класичните филолози“ не ще могат да кажат, че тя се е наместила и събрала „в черупката на античния свят“. Земята е родила и изпратила вече три генерации модерни поети, а в наши дни в пълен размах на силата стои пред нас четвърта и пета генерация: Верхарн, Демел, Балмонт; Метерлинк, Хофманстал — и дори Яворов. — Ний имаме, от друга страна, хиляди колосални купища — цели планини от класични оди, трагедии, комедии, мадригали, романи, лирики и епоси — с една дума: „literature“; — цели пълчища от поети — наистина гениални поети — са наблюдавали човека и живота, изучавали са го, възсъздавали са го, отразявали са го в стихове и проза и са го предавали на потомството; живота на тяхното време или — вечното в този живот. И каква е тяхната съдба? Твърде жалка. От такава поезия (каквато без съмнение са били някога) днес те са станали плячка на коравосърдечннте филолози…
Ако може да се говори за безсмъртие чрез делата — това са постигнали само модерните поети. Защото не е безсмъртие да ти стои името записано в литературните истории или пък да го споменават йезуитите-филолози при всяка вечерня или литургия в университетските аудитории заедно с едно „на многая лета…“ Живото безсмъртие, до което се издига модерната душа чрез своето сливане и единение с безсмъртния космос — то именно създава и една нова естетика, новите закони на която гласят: не отразявай живота на своята съвременност, живота около себе си, не отразявай „живота“, защото ти ще умреш заедно с него, но отразявай в поезията си живота, чувството и мисълта на вечността — за да бъдеш вечен. Бъди вечност, всемир и безсмъртие. — И за такава една поезия могат винаги да се кажат думите на Рихард Демеля: „Изкуството не се създава за народа, а за бога и за Света, за Душата на човечеството или за душата на Цветята по нивите, за всички и никой, за вечен живот или въобще за едно безгранично величие.“