Стивън Кинг
Моето хубаво пони
Старецът седеше пред вратата на хамбара, около него се носеше ароматът на ябълки, люлееше се в стола си, искаше му се да не му се пуши, не заради доктора, а защото сега през цялото време имаше сърцебиене. Наблюдаваше тъпото копеле Осгуд, как брои бързо-бързо, с глава, опряна на дървото, после се обърна, хвана Клайви и започна да се смее с толкова отворена уста, че старецът виждаше колко са му развалени зъбите вече и си представи как му мирише устата: като в задната част на влажен килер. Въпреки, че този хъшлак едва ли беше на повече от единадесет.
Старецът наблюдаваше как Осгуд се смее на пресекулки със своя хихикащ смях. Момчето се смееше толкова силно, ме накрая се преви на две с ръце на коленете си. Чули смеха, другите наизскачаха от скривалищата си, за да видят какво става и като видяха, започнаха и те да се смеят. Застанаха в кръг около внука му, огрени от утринното слънце, и започнаха да се смеят, а старецът забрави, че му се пуши. Това, което искаше сега, бе да види дали Клайви ще се разплаче. Усети, че по този въпрос любопитството му е по-голямо, отколкото всичко, което занимаваше съзнанието му напоследък, включително и въпроса за неговата собствена, бързо наближаваща смърт.
— Хванаха го! — припяваха другите и се смееха. — Хванаха го, хванаха го, хванаха го!
Клайви просто стоеше там, неподвижен като скала сред селска нива, чакаше подигравките да спрат и играта да продължи, сякаш и тя, и смущението му вече бяха стигнали края си. След малко играта свърши. Стана обяд и момчетата се прибраха вкъщи. Старецът искаше да види колко ще яде Клайви на обяд. Оказа се, че не много. Клайви просто порови картофите си, смени местата на царевицата и граха, даде парченца месо на кучето под масата. Старецът наблюдаваше всичко това с интерес, отговаряше, когато другите го питаха нещо, но без да слуша много нито тях, нито себе си. Цялото му внимание бе насочено към момчето.
Когато изядоха пая, на него му се прииска това, което не можеше и така си намери извинение да си легне, а по стълбите се спря, защото сърцето му се почувства като карта за игра, повлечена от вентилатор, и той остана така, с наведена глава, чакаше да види дали това е последният път (вече се бе случвало на два пъти), и като видя, че не е последният, качи се горе, свали си дрехите, без бельото, и легна на твърдата бяла покривка. Квадратно парче слънце огря мършавите му гърди, то беше разделено на три части от черните сенки на пръчките от прозореца. Той постави ръце зад главата си, задрямал, заслушан. След малко му се стори, че чува момчето да плаче в своята стая по-надолу по коридора и си помисли: „Трябва да се погрижа за това.“
Поспа един час и когато стана, жената бе заспала до него по комбинезон, тихо взе дрехите си, за да се облече в коридора, преди да слезе.
Клайви беше навън, седеше на стъпалата и хвърляше на кучето пръчка, която то носеше с повече ентусиазъм, отколкото момчето му я хвърляше. Кучето (то си нямаше име, беше просто Кучето) изглеждаше озадачено. Старецът извика момчето и му каза да дойде да се поразходи с него до овощната градина.
Старецът се казваше Джордж Банинг. Той бе дядо на момчето и от него Клайв Банинг научи, какво е да имаш хубаво пони в живота си. Човек трябва да си има едно такова пони, дори и ако е алергичен към коне, защото без хубаво пони, можеш да имаш по шест часовника във всяка стая и по толкова много часовници на ръцете, че да не можеш да си ги вдигнеш и пак да не знаеш колко е часът.
Даването на указанията (Джордж Банинг никога не даваше съвети, той даваше само указания) стана в същия ден, в който Клайв бе хванат от онзи идиот Олдън Осгуд, докато играеха на криеница. По това време дядото на Клайв изглеждаше по-стар от Господа, което вероятно означаваше седемдесет и две. Имението на Банинг бе в град Троя, щата Ню Йорк, който през 1961 започваше да се учи как да престане да бъде провинциален град.
Даването на указания стана в Западната овощна градина.
Дядо стоеше без палто в средата на една бяла вихрушка, която не беше вихрушка от късен сняг, а от ранен ябълков цвят, понесен от силния топъл вятър. Дядо бе облечен в гащеризон, а отдолу риза с яка, риза, която изглежда някога е била зелена, но сега бе избеляла от десетките и стотици пранета до неопределен маслинен цвят, под ризата се виждаше кръглата извивка на долната фланелка (от раираните, разбира се, по онова време произвеждаха и от другите, но човек като дядо би си останал с раирана фланелка до края) и тази фланелка бе чиста, но с цвят на стара слонова кост, вместо истинския цвят, защото мотото на баба, често повтаряно и дори избродирано върху ковьорче в дневната (вероятно заради кратките мигове, когато самата жена я нямаше да разпръсква мъдростта, която трябваше да се разпръсква), беше следното: „Носи, носи, но не губи! Докрай износи, или без него ти мини!“ Няколко ябълкови цветчета се бяха оплели в дългата коса на дядо, само наполовина побеляла, и момчето си помисли, че старецът изглежда красив сред дърветата.