Дядо пусна цигарата си на земята, стъпи отгоре й с пета и започна ритуала по размазването и после заравянето й.
— Но това е само началото, Клайви, синчето ми — продължи той и въпреки че това просто си беше едно ирландско обръщение, момчето си помисли, ще ми се да ти бях син. Твой, а не негов. — Скоро след това то освобождава от първа, включва на втора и преди да усетиш, времето е включило на най-високата скорост и ти летиш така, както в наши дни хората летят по магистралите, и се движат толкова бързо, че помитат след себе си есенните листа.
— Какво искаш да кажеш?
— Най-лошо от всичко е смяната на сезоните — каза умислено старецът, сякаш без да чуе момчето. — Различните сезони престават да са различни сезони. Сякаш мама ей сега е свалила ботушите и ръкавиците от тавана и ето я вече пролетта и сезона на голямата кал. Ще си кажеш, че човек се радва, когато сезонът на калта си иде — мамка му, аз все се радвах — но няма да се зарадваш много, като видиш, че калта вече я няма, още преди да си измъкнал трактора от първата локва, в която е заседнал. После имаш чувството, че още едва си изтърсил лятната слама от дрехите си за първия концерт в годината, и ето, че тополите си покажат долните ризи.
Тогава дядо го погледна с иронично вдигната вежда, сякаш очакваше момчето да го помоли да обясни, но Клайв се усмихна доволно — той знаеше какво е долна риза, много добре знаеше, защото често майка му не обличаше нищо друго докъм пет следобед или поне, докато баща му беше по път, за да продава електрически уреди и кухненски съдове, и да сключва по някоя малка застраховка. Когато баща му бе на път, тогава майка му се наливаше здраво, понякога толкова здраво, че не можеше да се облече, докато слънцето не тръгне да залязва. Тогава, понякога тя излизаше да види някоя болна приятелка и го оставяше на грижите на Пати. Веднъж той каза на Пати: „Приятелките на мама се разболяват все когато татко е на път, ти не си ли забелязала?“ И Пати се смя, докато от очите й протекоха сълзи и каза, че е забелязала, сто процента е забелязала.
Това, което дядо му разказваше му напомни, че когато дните тръгнат надолу по наклона към училище, тополите някак се променят. Като задухаше вятър, отдолу цветът им ставаше също като цвета на най-хубавата риза на майка му, сребрист цвят, който бе така удивително тъжен, както бе прекрасен — един цвят, който показваше края на нещо, което си вярвал, че е вечно.
— Тогава — продължи дядо, — започваш да губиш представа за някои неща. Не много — не е като да станеш старчески сенилен, не като оня старец Хейдън, дето живее по-надолу, опазил Бог, но е много проклета работа, как губиш представа. Не е като да започнеш да забравяш нещата, това е друга работа. Не, помниш ги, но ги помниш разбъркано. Както например аз бях съвсем сигурен, че си счупих ръката точно след като момчето ни Били се уби в онази катастрофа през петдесет и осма. И то беше много загубена работа. На, и за това мога да питам преподобния Чедбънд. Били си карал след един камион с чакъл, с не от трийсет-трийсет и пет километра в час, когато един камък, не по-голям от циферблата на джобния часовник, дето ти го дадох, паднал от камиона, отхвръкнал от пътя и разбил предното стъкло на нашия форд. Стъклата попаднали в очите на наш Били и докторът каза, че ако беше оживял, сигурно щеше да е сляп с едното или с двете очи, обаче не оживя — излязъл от пътя и се ударил в един електрически стълб. Той паднал върху колата и го опържил, както става с всеки превъртял убиец, който яхва електрическия стол в затвора Синг Синг. А най-лошото нещо, което той бе направил в живота си, бе да се престори на болен, когато трябваше да сади боб по времето, когато още се грижеше за градината. Ама аз ти говорех за това, колко сигурен бях, че си счупих проклетата ръка след това — кълнях се нагоре-надолу, че съм бил на погребението с гипсирана ръка! Сара трябваше първо да ми покаже семейната библия, после документите за застраховката, преди да се убедя, че тя е била права; това бе станало цели два месеца по-рано и по времето, когато погребвахме Били, гипсът вече беше махнат. Тя ме нарече стар глупак и на мене много ми се дощя да й фрасна един по главата, толкова бях бесен, но бях бесен, защото бях объркан и поне за това си давах сметка, и я оставих на мира. А тя беше бясна, само щото не искаше да си мисли за Бил. Тя си го гледаше като зеницата на окото си.