— Да, сър — каза веднага момчето.
Едно бляскаво, трескаво око защипа ума и сърцето на момчето като с кламер.
— Как?
— Ще бъде хубаво — каза Клайв Банинг с абсолютна увереност.
Дядо се усмихна.
— Така — каза той. — Клайви е получил своите указания и от това е станал по-мъдър, а аз по-блажен… или обратното. Искаш ли парче прасковен сладкиш, момче?
— Да, сър!
— Какво правим още тук, тогава? Да ходим да ядем!
Така и направиха.
И Клайв Банинг никога не забрави името, което бе Време, и цвета, който бе никакъв, и образа, който не бе нито грозен, нито красив… а просто хубав. Нито пък му забрави характера, който бе зъл, нито това, което дядо му каза, докато се спущаха надолу, просто подхвърлени думи, които вятърът отнесе: да си имаш пони и да си го яхаш е по-хубаво, отколкото въобще да си нямаш пони, независимо колко променливо може да бъде сърцето му.