Погледна към дядо с широко отворени кафяви очи.
— Няма да го изпуснеш — каза дядо. — А дори и да го сториш, вероятно няма да го спреш — и друг път е бил изпущан, дори са стъпвали отгоре му в една проклета кръчма в Ютика, досега не е спирал никога. И ако спре, ти губиш, не аз, защото сега той е твой.
— Какво? — той искаше да каже, че не разбира, но не можа да довърши, защото му мина през ум, че е разбрал.
— Давам ти го — каза дядо. — Винаги съм смятал на тебе да го дам, но мътните да ме вземат, ако го пиша в завещанието си. Ще струва повече да се плаща данък наследство, отколкото струва самото нещо.
— Дядо… аз… Боже!
Дядо се разсмя и се смя, докато се закашля. Преви се на две, смееше се и кашляше, лицето му стана мораво като слива. Радостта и учудването на Клайв почти изчезнаха и се превърнаха в притеснение. Той си спомни как майка му все му повтаряше по пътя насам, че не трябва да уморява дядо си, защото дядо е болен. Когато Клайв го бе питал преди два дни — съвсем внимателно — от какво се е разболял, Джордж Банинг бе отвърнал с една-единствена тайнствена дума. И чак вечерта, след като разговаряха в овощната градина, Клайв осъзна, че думата, която дядо му бе произнесъл — „тика“, означава не някаква отровна буболечка, а сърцето на дядо. Докторът го бе накарал да остави цигарите и бе казал, че ако се опита да прави нещо, изискващо повече усилия, като например да рине сняг или да прекопае градината, ще свърши, гушнал букета. Момчето знаеше много добре какво означава това.
„Няма да го изпуснеш. А дори и да го сториш, вероятно няма да го спреш“, бе казал дядо, но момчето бе пораснало достатъчно, за да знае, че все един ден ще спре, че хората и часовниците все един ден спираха.
Клайв почака да види дали дядо ще спре, накрая кашлицата и смехът му се успокоиха и той пак се изправи, избърса с лявата си ръка един сопол, протекъл от носа му и небрежно го тръсна встрани.
— Ти си едно дяволски смешно хлапе, Клайви — каза той. — Имам шестнадесет внука, но мисля, че само двама ще излязат курешки и ти не си от тях — въпреки че си в четата на кандидатите — но само ти можеш да ме разсмееш така, че да ме заболи коремът от смях.
— Не съм искал да те заболи коремът — и дядо пак започна, но този път успя да си овладее смеха, преди да се закашля.
— Навий верижката около пръстите си един-два пъти, така ще се почувстваш по-спокоен — каза дядо. — Ако съзнанието ти е по-спокойно, може би ще ме слушаш по-добре.
Той направи както му бе казал дядо му и наистина се почувства по-добре. Гледаше часовника в дланта си, хипнотизиран от усещането за жив механизъм, от слънчевата звезда на кристала му, от втората стрелка, която се въртеше в своя собствен малък кръг. Но той продължаваше да е дядовият часовник — бе съвсем сигурен в това. Тогава, точно когато тази мисъл занимаваше съзнанието му, един ябълков цвят се плъзна по кристала и изчезна. Това стана за по-малко и от секунда. След ябълковия цвят вече беше истина. Това бе неговият часовник, завинаги… или поне докато един от тях спре да върви, без да може да се поправи и трябва да се изхвърли.
— Добре — каза дядо. — Виждаш ли как втората стрелка се движи съвсем сама?
— Да.
— Добре. Не откъсвай поглед от нея. Когато стигне най-горе ми извикай „Давай!“. Разбра ли?
Той кимна.
— Добре. Като стигне дотам, просто викай, Галахър.
Клайв гледаше смръщено часовника със сериозността и задълбочеността на математик, който наближава решението на ключово уравнение. Той вече разбираше какво иска да му покаже дядо и бе достатъчно интелигентен, за да разбере, че доказателството е просто една формалност… но трябва да бъде показано независимо от всичко. Това бе ритуал, церемония, като например това, че не можеш да напуснеш църквата, преди свещеникът да е казал благословията, въпреки че всички песни, обявени на дъската вече са изпети, а проповедта най-накрая, за щастие, е завършила.
Когато втората стрелка застана точно на дванадесет на своя отделен малък циферблат (Моят — възторгваше се той. — Това е моята втора стрелка на моя часовник), той извика „Давай!“ с всичка сила, и дядо започна да брои със смазаната скорост на водещ търг, който продава съмнителни стоки и се опитва да се отърве от тях на високи цени, преди хипнотизираната публика да се събуди и да разбере, че не само е била завлечена, но направо престъпно измамена.
— Ино, две, три, чери, пет, шес, сем, осм, дефт, дес, иднайс — нареждаше дядо, подпухналите петна по бузите му и големите морави вени по носа му пак бяха започнали да изпъкват от възбуда. Той завърши с триумфален прегракнал вик: — Песей дефт — шесе! — Като каза това последното, втората стрелка на джобния часовник едва пресичаше седмата тъмна линийка, с която се отчитаха тридесет и пет секунди.