— Колко беше? — попита дядо, като едва си поемаше дъх и триеше с ръце гръдния си кош.
Клайв му каза, като го гледаше с неприкрит възторг.
— Много бързо преброи, дядо!
Дядо махна с ръката, с която триеше гърдите си, сякаш искаше да каже — я се махай!, но се усмихна.
— Онова копеле Осгуд броеше два пъти по-бързо — каза той. — Чух го това копеленце да казва двадесет и седем и следващото нещо, което чух беше някъде към четиридесет и едно. — Дядо го прикова с очите си, тъмно есенносини, съвсем различни от кафявите очи на Клайв. Той сложи възлестата си ръка на рамото на Клайв. Тя бе цялата на буци от артрита, но момчето усети живата сила, която все още дремеше в нея, като жиците в машина, която в момента изключена. — Ти запомни едно нещо, Клайви. Времето няма нищо общо със скоростта, с която броиш.
Клайв кимна бавно. Не разбра напълно, но му се стори, че усеща сянката на прозрението, като сянката на облак, който бавно минава над ливадата.
Дядо бръкна в предния джоб на гащеризона си и извади пакет „Кул“ без филтър. Явно все пак дядо не бе спрял да пуши, независимо от проблемите със сърцето си. Въпреки това на момчето му се стори, че драстично е намалил цигарите, защото този пакет „Кул“ изглеждаше така, сякаш е минал дълъг път; той бе избегнал съдбата на повечето пакети, отворени след закуска и захвърлени празни в канавката в три часа, смачкани на топка. Дядо потършува и извади цигара, почти толкова огъната, колкото и самия пакет, от който беше дошла. Мушна я в ъгъла на устата си, върна пакета в предния си джоб, извади дървена кибритена клечка и я запали с едно отработено драсване върху жълтия нокът на старческия палец. Клайв наблюдаваше, унесен като дете, което гледа как фокусникът изважда ветрило карти от празната си ръка. Драсването върху нокътя бе винаги интересно, но най-изумителното нещо беше, че клечката не угасна. Въпреки силния вятър, който вечно брулеше хълма, дядо хвана малкото пламъче в шепата си, с абсолютна сигурност, почти небрежно. Той запали цигарата си, после размаха клечката, за да я загаси, сякаш просто с усилие на волята си бе отхвърлил вятъра. Клайв погледна внимателно цигарата и не видя черните тлеещи следи да се вдигат от запаления край нагоре по бялата хартия. Значи очите му не бяха го излъгали: дядо си бе запалил цигарата от един прав пламък, като човек, който си пали цигарата от свещ в затворена стая. Това бе чисто и просто магия.
Дядо извади цигарата от устата си и пъхна на нейно място палеца и показалеца си, като за миг заприлича на човек, който се готви да свирне на кучето си или да извика такси. Вместо това, той извади навлажнените си пръсти и притисна с тях главичката на клечката. Момчето нямаше нужда да му се обяснява: единственото нещо, от което дядо му и неговите приятели тук на село се страхуваха повече, отколкото се страхуваха от внезапен мраз, бе пожарът Дядо пусна клечката и я стри с ботуша си. Като вдигна очи и видя момчето да го гледа втренчено, той изтълкува погрешно причината на неговото прехласване.
— Знам, че не трябва — каза той, — но няма да те карам нито дори да те моля да лъжеш. Ако баба ти те попита „Пуши ли оня старец, докато бяхте там горе?“, ти направо й кажи, че съм пушил. Няма нужда дете да лъже заради мен — Той не се усмихна, но игривите му, дръпнати очи накараха Клайв да се чувства участник в конспирация, която изглеждаше добронамерена и безвредна. — Но ако баба ти ме попита направо дали ти напразно си споменал името Господне, когато ти дадох часовника, аз ще я поглед, на право в очите и ще кажа: „Не. Той каза благодаря толкова възпитано, колкото трябваше и това е всичко“.
Сега бе ред на Клайви да избухне в смях и старецът се усмихна, откривайки останалите си зъби.
— Разбира се, ако тя нищо не ни пита, предполагам, няма да има нужда доброволно да й казваме каквото и да било… нали така, Клайви? Това май ще е съвсем честно, нали?
— Да — каза Клайви.
Той не беше кой знае колко красиво момче и стана от този тип мъже, дето жените не ги смятат непременно за красиви, но когато се усмихна на хитроумното измъкване на стареца, той бе красив, поне за миг и дядо разроши косата му.
— Ти си добро момче, Клайви.
— Благодаря, сър.
Дядо му стоеше замислен, цигарата му гореше с неестествена бързина (тютюнът бе сух и въпреки че той рядко всмукваше, лакомият вятър на върха на хълма пушеше непрестанно) и Клайви си помисли, че старецът е казал всичко, което е имал да каже. Стана му мъчно. Обичаше да слуша дядо си как говори. Нещата, които дядо му разказваше не преставаха да го удивляват, защото в тях почти винаги имаше смисъл. Майка му, баща му, баба, чичо Пам — те всички казваха неща, които той трябваше да приема със сърцето си, но те рядко имаха смисъл. Те например казваха: „Да си добър, значи да правиш добрини“ — какво означаваше това?