— Престанах да давам съвети много отдавна — каза той. — Предполагам, че оттогава има вече тридесет години. Спрях, когато забелязах, че само глупаци дават съвети и само глупаци ги слушат. Указанията, виж, указанията са друга работа. Един умен човек би дал по малко указания от време на време, а един умен човек — или пък едно момче — може да приеме по малко указания от време на време.
Клайв нищо не каза, само гледаше дядо си с пълна концентрация.
— Има три вида време — каза дядо — и докато и трите са истински, само един вид е наистина истински. Ти трябва да ги познаваш всички и да се научиш да ги различаваш. Разбираш ли какво ти казвам?
— Не, сър.
Дядо кимна.
— Ако беше казал „Да, сър“, щях да те грабна за дънцето на панталоните и да те върна обратно във фермата.
Клайв погледна към размазаните останки от цигарата на дядо, целият се бе изчервил, но беше горд.
— Когато човек е мъник като теб, времето е дълго. Да вземем един пример. Когато дойде май, мислиш, че училището никога няма да свърши, че средата на юни никога няма да дойде. Не е ли така?
Клайв си спомни тежестта на тези последни, сънливи миришещи на тебешир учебни дни и кимна.
— И когато средата на юни дойде най-накрая, и учителят ти даде бележника и те пусне да си идеш, на тебе ти се струва, че училището никога няма да започне отново. Не е ли горе-долу така?
Клайв си припомни тези прекрасни дни и кимна така силно, че вратът му изщрака.
— Точно така е! Честна дума, сър!
Онези дни. Всички онези дни, които се простираха през равнините на юни и юли, отвъд невъобразимия хоризонт на август. Толкова много дни, толкова много изгреви, толкова много обеди със сандвичи с горчица, с накълцан суров лук и огромни чаши мляко, докато майка му седеше тихо в дневната с бездънната си чаша вино и гледаше сапунените сериали по телевизията, толкова много бездънни следобеди, когато в основата на остриганата ти късо коса се събира пот и после се спуска по бузите ти, следобедите, когато винаги с изненада откриваш, че мъничката ти, прилична на петно сенчица, се е издължила и превърнала в момче, толкова много вечери при здрач, когато потта ти се охлажда и изчезва, а по бузите и по ръцете ти остава мирис като от лосион за след бръснене, когато играеш на гоненица, или на пирати, или пък отвличате знамето; звук от веригата на велосипед — зъбците гладко захапват смазаните отвори, аромат на орлови нокти и изстиващ асфалт и зелени листа и окосена трева, пляскането на бейзболни карти, които се подреждат на предната стълба на някое момче — сериозни и важни занимания, съвещания, които продължават в бавно падащия мрак на юлската вечер, докато викът „Клаааайв! Ве-че-ря-та!“ не сложи край на тези занимания. Този вик е винаги очакван и въпреки това е шокиращ като обедното петно, което някъде около три часа се превръща в черна форма на момче, което тича по улицата заедно с теб — и това момче, залепено за петите ти, всъщност се превръща в мъж, някъде около пет часа, макар и доста кльощав; кадифени вечери край телевизора, от време на време шумоленето на страници, докато баща му четеше книга след книга (те никога не му омръзваха; думи, думи, думи, на баща му никога не му омръзваше и веднъж Клайв бе решил ла го попита как така не му омръзва, но не му бе стигнал куражът), майка му, която често ставаше, за да иде в кухнята, следвана от тревожния, ядосан поглед на сестра му и неговия собствен, просто любопитен поглед; мекото потракване, докато майка му си напълваше чашата, която никога не оставаше празна след единадесет часа сутринта (и баща им, който никога не вдигаше поглед от книгата си, въпреки че Клайв имаше чувството, че той чува всичко и знае всичко, въпреки че Пати го бе нарекла тъп лъжец и го бе наказала с една такава „Щипалка“, че цял ден го боля, когато той се бе осмелил да й го каже), звукът на комарите, които звънтяха край мрежите, всеки път звучеше по-силно, след като залезеше слънцето, желязното правило в колко часа да си лягат, толкова нечестно и толкова неизбежно, всичките аргументи сразени, още преди да бъдат изложени; грубата целувка на баща му с мирис на тютюн, по-меката целувка на майка му, едновременно сладка и кисела от миризмата на вино, думите на сестра му, които казваха на майка му да иде да си легне, след като баща им отидеше в кръчмата на ъгъла да изпие една-две бири и да гледа мачовете по борба, седнал на бара; майка му, която казваше на Пати да си гледа работата, от тези разговори, които бяха доста тревожни по своето съдържание, но някак успокояващи със своята предсказуемост; светулки проблясващи в мрака, далечен клаксон на кола, докато той потъваше в дългия, тъмен тунел на съня; после — следващият ден, който изглеждаше същият, но не беше, не съвсем. Лято. Такова бе лятото. То не само изглеждаше дълго; то беше дълго.