Дядо го гледаше внимателно, сякаш четеше всичко това в кафявите очи на момчето, сякаш знаеше всички думи, които момчето никога нямаше да намери начин да каже, неща, които не можеше да формулира, защото устата му не можеше да артикулира езика на сърцето му. Тогава дядо кимна, сякаш искаше да потвърди същата тази идея и изведнъж Клайв се ужаси, че дядо ще развали всичко като каже нещо меко, и успокояващо и безсмислено. Разбира се, ще каже той. Това всичко го зная, Клайви — и аз самият съм бил някога момче, нали разбираш.
Но той не го направи и Клайв разбра, че е било съвсем глупаво да се плаши от тази възможност дори и за миг. По-лошо от глупаво, било е липса на вяра. Защото това беше дядо, а дядо никога не говореше безсмислени глупости както често правеха другите възрастни. Вместо да говори меко и успокоително, той говореше със сухата категоричност на съдия, произнасящ сурова присъда по углавно престъпление.
— Всичко това се променя — каза той.
Клайв вдигна поглед към него, леко обезпокоен от идеята, но много му харесваше волния начин, по който косата на дядо му се вееше около главата. Помисли си, че така ще трябва да изглежда проповедникът в църквата, ако знаеше истината за Бога, вместо да се губи в догадки.
— Времето ли се променя? Ти сигурен ли си?
— Да, когато достигнеш определена възраст — струва ми се някъде около четиринадесет, най-вече около времето, когато двете половини от човешката раса допускат грешката да се открият една друга — тогава времето започва да бъде истинско време. Истинското истинско време. Не е дълго като това, което е било, нито кратко, като това, което става по-късно. Но за по-голямата част от живота ти то е истинско истинско време. Ти знаеш ли какво е това, Клайви?
— Не, сър.
— Тогава запомни тази инструкция: истинското истинско време е твоето хубаво пони. Кажи го: „Моето хубаво пони“.
Като се чувстваше много тъпо и се чудеше дали дядо не си прави майтап с него (опитва се да те върже, би казал чичо Дън), Клайв каза това, което той бе поискал от него. Очакваше дядо му да се изсмее, да каже: „Ама как само те преметнах този път, Клайви!“ Но дядо само кимна делово, по начин, по който нещата престанаха да изглеждат тъпи.
— Моето хубаво пони. Това са три думи, които не трябва да забравяш, ако си умен, както на мен ми се струва. Моето хубаво пони. Това е истината за времето.
Дядо извади смачкания пакет цигари от предния джоб на гащеризона си, поколеба се малко, после го прибра обратно.
— От момента, когато станеш на четиринадесет, до, бих казал някъде към шейсет, шейсет и нещо, цялото това време е време от типа „моето хубаво пони“. Има моменти, когато то пак става дълго както в детството, но това не са вече хубави периоди. Тогава душата си даваш за времето „моето хубаво пони“, да не говорим за краткото време. Ако кажеш на баба си това, което ти разказвам сега, Клайви, тя ще ме нарече богохулник и цяла седмица няма да ми дава грейката. А може и две седмици.
Въпреки това устните на дядо се разтегнаха в горчива, някак непоправима нащърбеност.
— Ако кажа на онзи, преподобния Чедбънд, че жена ми придава такова значение на тези неща, той ще изпляска нещо от типа на това, че през стъклото виждаме нещата по-неясно или изтъркания лаф, че неведоми са пътищата Господни, но аз ще ти кажа какво си мисля, Клайви. Аз си мисля, че Господ трябва да е голям мръсник, дето е направил така, че възрастните преживяват дългото време само, когато изпитват голяма болка, като например лежат с натрошени ребра, или изкормени вътрешности, или нещо такова. Ама че Бог! И той защо прави така, че едно дете, което забива карфици в мухите изглежда сякаш е светец, на чийто рамене идват да кацат птиците. Мисля си колко дълги ми изглеждаха седмиците, след като онази купа сено се срути върху мен и се чудя защо Господ въобще е направил живите, мислещи твари. Ако му е трябвало нещо, върху което да се изпикае, защо просто не си е направил малко храсти смрадлика и да спре дотам? Ами старият Джони Бринкмейър, дето така бавно свърши от рак на костите миналата година.
Клайв почти не чу това последното, въпреки че после, по обратния път към града, си спомни, че Джони Бринкмейър, който бе собственик на това, което майка му и баща му наричаха „бакалницата“, а баба му и дядо му продължаваха да наричат „дюкяна“, бе единственият човек, когото дядо ходеше да види понякога вечер… и единственият човек, който идваше да види дядо. По дългия път към дома, на Клайв му мина през ум, че Джони Бринкмейър, когото си спомняше смътно по това, че той имаше голяма брадавица на челото и по това, че имаше навик да си попипва чатала, докато вървеше, трябва да е бил единственият истински приятел на дядо му. Фактът, че баба му обръщаше глава и вирваше нос, когато се споменеше името на Бринкмейър — освен това тя често се оплакваше колко лошо й миришел старецът — само потвърждаваше това подозрение.