— Измъквали са го през дупките на носа с нещо като кука, нали? — попита Лари.
— Лари, миличък, ние се храним.
Когато обедът свърши, отидохме в сянката на близките маслинови дървета и прекарахме в дълбока дрямка горещината на следобеда, докато пронизителната и успокояваща песен на цикадите се лееше над нас. От време на време някой се надигаше, отиваше до морето и се потапяше за миг в плитчината, после се завръщаше разхладен и отново лягаше да си почива. В четири часа Спиро, отпуснал безжизнено огромното си тяло, което потреперваше от хъркането му, изпръхтя, дойде на себе си и се затътри към плажа, за да запали огъня за чая. Ние се събуждахме бавно, сякаш сънят трудно ни напускаше: протягахме се, въздъхвахме и се запътвахме по пясъка към чайника, където водата кипеше и бълбукаше. Наклякахме около огъня с чаши в ръце — премигвахме, потънали в размисъл, все още сънени, а сред лилиите се появи една червеношийка с огненочервена гръд и светнали очи, и заподскача към нас. Приближи ни на десетина стъпки, спря и ни огледа неодобрително. Като реши, че се нуждаем от развлечение, тя заподскача към две преплетени лилии, образуващи красив свод, застана в театрална поза отдолу, изпъчи гърди и отправи към нас чистите трели на своята песен. Когато свърши, изведнъж наведе глава — това приличаше на комично важен поклон, и после се втурна през лилиите, уплашена от внезапно избухналия смях.
— Много са мили червеношийките — каза мама. — В Англия имаше една, която прекарваше часове наред с мене в градината. Много ми харесва как пъчат гърдички.
— Тази се заклати точно като че ли се покланяше — обади се Теодор. — Когато изпъчи гърди, според мене… хъм… много заприлича на оперен певец, макар и с необичайни размери.
— Да, пееше нещо много леко и въздушно… Струва ми се. Щраус — съгласи се Лари.
— Понеже заговорихме за опери… — започна Теодор с блеснали очи, — казвах ли ви за последната опера, която представиха в Корфу?
Отговорихме му отрицателно и се наместихме удобно, тъй като видът на Теодор, който разказва история, ни доставяше не по-малко удоволствие от самата история.
— Беше една… хъм… пътуваща оперна трупа. Мисля, че идваха от Атина, но може да бяха и италианци. Както и да е. Първото им представление трябваше да бъде „Тоска“. Певицата, която изпълняваше главната роля, беше изключително… хъм… добре сложена, както е обичайно за оперните певици. Спомняте си, че в последното действие героинята среща злочестата си съдба, като се хвърля от зъбчатите стени на една крепост… по-скоро на един замък. Първата вечер героинята се изкачи на крепостната стена, изпя прощалната си песен и после… хъм… срещна злочестата си съдба, като падна върху скалите под стената. За съжаление се оказа, че сценичните работници са забравили да нагласят добре това, на което се приземяваше.
Като резултат, строполяването й, пък и последвалите… хъм… викове поради силните болки донякъде отвлякоха публиката от впечатлението, че върху скалите долу лежи бездиханен труп. Актрисата, която трябваше да оплаква факта, че Тоска вече е мъртва, започна да пее доста… хъм… мощно, за да заглуши виковете й. Естествено, героинята беше твърде разстроена от случилото се и на следващата вечер сценичните работници се бяха заели с ентусиазъм да й осигурят приятно приземяване. Поразнебитената Тоска успя криво-ляво да изкара представлението, докато стигна до… хъм… последната сцена. Тогава отново се изкатери на стената, изпя прощалната си песен и се хвърли да срещне смъртта. За съжаление работниците, които в първия случай бяха сложили долу нещо прекалено твърдо, сега бяха стигнали до другата крайност. Натрупаните матраци… те са, както знаете, с пружини… така пружинираха, че когато героинята падна върху тях, отново отскочи нагоре. И докато актьорите се бяха събрали, осветени от… как ги наричаха?… А, да, прожекторите, и си говореха, че Тоска е мъртва, горната част от тялото й се появи два-три пъти във въздуха над стената пред очите на озадачената публика.
Докато Теодор разказваше историята, червеношийката бе дошла наблизо, но отново отлетя, уплашена от избухналия смях.
— Честна дума, Теодор, мисля, че прекарваш свободното си време в съчиняване на истории — възрази Лари.
— Не, не — отвърна Теодор, като щастливо се усмихна в брадата си. — Където и да е другаде по света щеше да ми се наложи, но тук, в Корфу… хъм… изкуството е, така да се каже, на почит.
Изпихме чая, Теодор и аз отново отидохме на брега на езерото и продължихме да търсим животни, докато се здрачи и вече не се виждаше добре. После бавно се върнахме на плажа, където пламъкът на запаления от Спиро огън трептеше и светеше като огромна хризантема сред призрачнобелите лилии. Спиро беше уловил три големи риби и сега, погълнат и намръщен, ги печеше на скара, като от времена време слагаше парченце чесън, изстискваше отгоре лимон или поръсваше с пипер нежното бяло месо, показващо се на местата, където изгорелите люспи бяха започнали да се белят. Луната се издигна над планините и посребри лилиите, освен там, където огънят ги осветляваше с червен отблясък. Върху огряното от луната море бързаха малки вълнички и облекчено въздъхваха, когато най-накрая достигаха брега. В дърветата се обадиха гласове на бухали, а в мрачните сенки летяха светулки и мъждивите им нефритово — зелени фенерчета потрепваха, светваха и изгасваха.