Най-после, като се прозявахме и протягахме, ние отнесохме багажа в лодките. Гребахме до началото на залива, и докато Лесли нагласяше мотора, хвърлихме поглед назад към Антиотиса. На светлината на луната хълмът с лилиите приличаше на заснежено поле, а черният фон на маслиновите дървета изглеждаше като надупчен от фенерчетата на светулките. Нашият огън, който бяхме стъпкали и гасили, преди да тръгнем, тлееше като гранатово петно досами цветята.
— Това наистина е… хъм… едно красиво място — каза Теодор с огромно задоволство.
— Прекрасно място — съгласи се мама, и в заключение прибави своето върховно доказателство за това: — Бих искала да ме погребат там.
Моторът плахо забоботи, после изрева с пълна сила. „Морската крава“ набра скорост и потегли покрай брега. Тя влачеше „Тумбел-Нехранимайски“, а вълната подире им се разстилаше ветрилообразно като бяла тънка паяжина върху тъмните води и тук-таме за миг припламваха фосфоресциращи искрици.
Седемнадесета глава
Шахматните полета
Под вилата, между хълмовете, на които беше разположена, и морето, бяха Шахматните полета. Морето се врязваше в брега и образуваше голям, почти ограден от суша залив — плитък и бистър, а по равната земна повърхност в краищата му се виждаха пресечените линии на тесни ровове — някогашни солници от Венецианско време. Всяко малко парче оградена от канали земя беше усърдно обработвано и се зеленееше от избуялите растения: царевица, картофи, смокини и лози. Тези полета — малки, различно обагрени квадратчета, заобиколени от блестящата вода, се простираха като шарена шахматна дъска, по която се местеха разноцветните фигури на селяните.
Там беше едно от любимите ми места, защото малките ровове и високите храсталаци приютяваха безброй животни. Човек лесно можеше да се изгуби — когато тичах с въодушевление подир някоя пеперуда и обърквах пътя, като минех по някое дървено мостче, свързващо две островчета, изведнъж започвах да се лутам и да търся посоката в лабиринта от смокинови дървета, тръстики и приличащи на завеси редици на царевицата. Повечето ниви бяха собственост на мои приятели — на селски семейства, които живееха по хълмовете, затова когато се разхождах там винаги знаех, че мога да си почина някъде ида си побъбря на чепка грозде с някой познат, или да науча интересни вести — като например това, че в бостана на Георгиос под поникналите пъпеши има гнездо на чучулига. Ако пък вървях направо през шахматните полета, без да се спирам с приятели, и от пътя ме отклоняваха единствено водните костенурки, които се плъзгаха надолу по калните склонове и цамбуркаха във водата, или водните кончета, които внезапно прелитаха с глухо жужене край мен, накрая стигах до мястото, където всички канали се разширяваха и се губеха в огромно равно пясъчно пространство, нагънато на безброй еднакви дипли от приливите и отливите. Дългите криволичещи линии на плавея бележеха бавното отдръпване на морето: чудни вериги от цветни водорасли, умрели морски игли, корк от рибарски мрежи, съвсем като неща за ядене — приличаха на парчета вкусна плодова торта; имаше натрошени стъкла от бутилки — превърнати в прозрачни скъпоценни камъни от търкане в камъчетата и пясъка, и раковини — някои бодливи като таралежи, други гладки и заоблени, на цвят нежно розови, като ноктите на някоя удавила се богиня.
Един следобед нямах какво да правя и реших да се поразходя с кучетата из ливадите. Канех се да направя още един опит да уловя Стария Пльок, да пресека напряко до морето, за да събера миди, да поплувам и да се върна в къщи през мястото на Петрос, където да поседя и да си побъбря с него, докато ядем диня или зрели нарове. Стария Пльок беше престаряла и едра водна костенурка, която живееше в един от каналите. Повече от месец се опитвах да го хвана, но независимо от възрастта си той беше много лукав и подвижен и колкото и предпазливо да го издебвах, когато спеше на разкаляния бряг, винаги се събуждаше в критичния момент, хукваше като обезумял, плъзваше се по брега и цамбурваше като огромна спасителна лодка, пусната на вода. Разбира се, бях хващал много костенурки — както от черните, силно изпъстрени, с големи колкото главички на карфици златисти петънца, така и от сивите костенурки с продълговати черупки на бежови ивици, но най-много мечтаех да уловя Стария Пльок. Не бях виждал толкова голяма костенурка, пък и беше толкова стар, че очуканата черупка и набръчканата му кожа бяха станали съвсем черни и по тях не се виждаха никакви белези, които може да е имал в ранната си младост. Бях си наумил да го притежавам и след като го бях оставил на мира цяла седмица, реших, че е крайно време да предприема ново нападение.