— Отивам към морето — каза той, като размаха натам цигарата. — При лодката си… А ти накъде си?
Отговорих му, че и аз съм нататък — първо, за да се измия, и второ, да потърся миди за ядене.
— Ще дойда с тебе — каза човекът, изправи се и се протегна. — В лодката имам кош с миди — ако искаш, можеш да си вземеш от тях.
Тръгнахме мълчаливо през полетата, а когато стигнахме до пясъка, той ми посочи далечния силует на лодка с гребла, полегнала удобно на една страна, с надиплени вълнички около кърмата. Докато вървяхме към нея, попитах го дали е рибар и къде живее.
— Роден съм… по тия места — отговори той. — Поне домът ми е тук, но сега съм във Видо.
Отговорът ме озадачи, защото Видо беше малко островче близо до град Корфу и доколкото знаех, там изобщо нямаше хора, освен каторжници и надзиратели, защото островчето беше местният затвор.
— Прав си — съгласи се той, като се наведе да погали Роджър, който мина край нас. — Прав си. Аз съм каторжник.
Помислих, че се шегува и го стрелнах с очи, но изражението на лицето му беше съвсем сериозно. Казах, че тогава сигурно току-що е бил пуснат на свобода.
— А, не, нямах тоя късмет — усмихна се той. — Остава ми да лежа още две години. Но съм добър затворник, така да се каже. Имат ми доверие, не им създавам главоболия. На такива като мене, които заслужават доверие, разрешават да си направят лодка и да си ходят у дома за празниците, ако не е далече. Трябва да се върна рано в понеделник.
Естествено, щом ми обясни това, работата изглеждаше ясна. Изобщо не ми хрумна, че този обичай е странен. Знаех, че на английските затворници не разрешават да си ходят у дома по празниците, но всичко бе възможно на остров Корфу. Щях да се пръсна от любопитство да разбера какво престъпление е извършил и измислях наум как тактично да задам въпроса си, но стигнахме до лодката, в която видях нещо, което изби всички мисли от главата ми. На кърмата, вързана за жълтия си крак към седалката, стоеше огромна черногърба чайка, която ме гледаше насмешливо с жълтите си очи. Пристъпих развълнувано напред и протегнах ръка към широкия й, тъмен гръб.
— Внимавай… пази се! Много е зла — побърза да каже човекът.
Предупреждението му закъсня, защото вече бях докоснал гърба на птицата и леко прокарвах пръсти по гладките като свила пера. Чайката настръхна, понечи да раззине клюна си и тъмните ириси на очите й се свиха от учудване, но така бе изненадана от дързостта ми, че не направи нищо.
— Свети Спиридоне! — възкликна изумен човекът. — Сигурно те хареса — иначе хапе всички, които искат да я пипат.
Зарових пръсти в шумолящите бели перца на врата на птицата и леко я погалих, от което тя наведе глава и погледът на жълтите й очи се замъгли от удоволствие. Попитах човека къде е успял да улови такава великолепна птица.
— През пролетта ходих с лодката до Албания за зайци и я намерих в едно гнездо. Тогава беше малка и пухкава като агънце. Сега прилича на голяма патица — каза човекът и замислено погледна птицата. Дебела грозна патица, която кълве, това си ти, нали?
Усетила, че се обръщат към нея, чайката отвори едното си око и нададе дрезгав крясък, който можеше да бъде и протест, и съгласие. Човекът се наведе и измъкна изпод седалката голяма кошница — беше до горе пълна с едри заоблени миди, които мелодично се удряха една в друга. Седнахме в лодката и докато ядяхме от тях, непрекъснато наблюдавах птицата, омагьосан от белоснежната й гръд и глава, от дългата извита човка и силните, черни като сажди крила. Според мене беше много хубава — като се почне от големите й ципести крака и се стигне до върха на клюна. Изядох последната мида, обърсах ръцете си в борда на лодката и попитах човека дали не може на следващата година да ми намери новоизлюпена чайка.
— Искаш чайка ли? — попита учудено той. — Харесват ли ти чайките?
Изпитах чувството, че подценява вълнението ми. Бях готов да си продам душата за такава чайка.