— Щом искаш, вземи я — подхвърли човекът, като посочи с палец птицата.
Не вярвах на ушите си. Възможно ли е някой да притежава такова прекрасно създание и толкова безразлично да го предлага за подарък? Нима иска да се отърве от птицата, попитах аз?
— Птицата ми харесва — каза човекът, като погледна замислено чайката. — Обаче не мога да й намирам толкова храна, колкото изяжда. Пък и е прекалено лоша — хапе всички, и затворниците и надзирателите не я обичат. Опитах да я пусна на свобода, но тя не отлита — все се връща. Канех се да я закарам до Албания някой ден и да я оставя там. Ако си сигурен, че я искаш, вземи я.
Дали бях сигурен, че искам чайката? Според мене все едно, че ми предлагаше да си имам ангел. Вярно, малко зловещ на вид ангел, но какви великолепни криле имаше! От вълнение дори не помислих как семейството ще посрещне появяването на птица, голяма колкото гъска, с клюн, остър като бръснач. За да не позволя на човека да промени решението си, бързо се съблякох, изчистих, доколкото можах изсъхналата по дрехите кал и поплувах на плиткото. После се облякох, свирнах да повикам кучетата и се приготвих да отнеса трофея си в къщи. Човекът отвърза въжето, взе чайката и ми я подаде. Сложих я подмишница и се изненадах, че такава огромна чайка е лека като перце. Благодарих безкрайно много на човека за прекрасния подарък.
— Тя си знае името — каза ми каторжникът, като улови леко клюна на чайката и го подръпна. — Наричам я Алеко. Като чуе, че я викаш, идва.
Алеко чу името си, запристъпва неспокойно и впери въпросително в мене жълтите си очи.
— Ще ти трябва риба за него — каза човекът. — Утре около осем часа излизам с лодката. Ако искаш, ела — ще наловим доста.
Отговорих, че нямам нищо против, а Алеко изкряска одобрително. Човекът опря ръце на носа на лодката, за да я изтика в морето и точно тогава се сетих нещо. Сякаш между другото, аз го попитах как се казва и защо е в затвора. Той ме погледна през рамо, подкупващо се усмихна и отвърна:
— Казвам се Костис, Костис Панопулос. Убих жена си.
И като се напъна, започна да бута лодката. Тя се плъзна леко по скриптящия пясък и стигна водата. Малки вълнички като игриви кутрета заподскачаха и заоблизваха кърмата. Костис се покатери вътре и взе греблата.
— Жив и здрав! — каза той. — До утре!
Греблата мелодично заскърцаха и лодката се понесе по бистрото море. Обърнах се, стиснал здраво скъпоценната птица под мишница и се затътрих по пясъка към Шахматните полета.
Пътят до дома ми отне доста време. Реших, че Алеко тежи повече, отколкото ми се бе сторило, защото с всяка измината крачка ми ставаше по-трудно да го нося. Превърна се в непосилен товар, непрекъснато ме теглеше към земята и аз се принудих да го намествам отново под мишницата си, а той протестираше с високи крясъци. Бяхме изминали половината полета, когато видях едно подходящо смокиново дърво. Това означаваше и сянка, и храна, затова реших да си почина под него. Докато лежах във високата трева и дъвчех смокини, Алеко стоеше наблизо, без да помръдва — все едно, че бе издялан от дърво — и наблюдаваше кучетата с немигащите си очи. Единственият признак, че е жив, бяха ирисите му, които възбудено се свиваха и разширяваха всеки път, когато някое куче помръднеше. След малко, отпочинал и освежен, аз предложих на спътниците си да се заемем с последната част от пътешествието. Кучетата послушно се надигнаха, но при тази мисъл Алеко настръхна, перата му зашумоляха като сухи листа и той потрепери. Явно не беше съгласен да го разнасям като торба под мишница и да мачкам перата му. След като ме беше накарал да го оставя на земята на толкова приятно място, изглежда нямаше намерение да продължи пътуването, което му се виждаше уморително и ненужно. Когато се наведох да го взема, той затрака с клюн, изпищя дълго и пронизително и вдигна криле над главата си в позата, която заемат обикновено ангелите на надгробните плочи. Гледаше ме свирепо. Защо, сякаш ме питаше той, да тръгваме от това място? Тук е сянка, можем да се разположим на меката трева, наблизо има вода. Какъв смисъл има да ме влачиш из полето по начин, който не само е неудобен, но и недостоен? Известно време го умолявах да тръгне и като ми се видя поуспокоен, отново се опитах да го взема. Този път Алеко не остави съмнение, че не иска да тръгне. Клъвна ме толкова бързо, че не успях да се дръпна и клюнът му се заби право в ръката, с която посегнах. Сякаш заби в нея брадва. Разранените кокалчета ме заболяха, от дълбоката два инча рана обилно потече кръв. Алеко изглеждаше толкова спокоен и доволен от постъпката си, че ме изкара от кожата. Грабнах сакчето за пеперуди, ловко замахнах и за учудване на чайката я омотах в мрежата. Скочих отгоре й, преди да се беше съвзела от изненадата и улових здраво клюна й. После го омотах плътно с носната си кърпа и я вързах здраво с връвчица, след което съблякох ризата си, и я увих така, че прилепих разперените криле неподвижно към тялото. Чайката лежеше, направена на вързоп като стока за продан, гледаше ме свирепо и от вързания клюн приглушено се чуваха гневни писъци. Мрачно вдигнах багажа си, сложих птицата под мишница и гордо потеглих към къщи. След като бях успял да получа чайката, нямах намерение да се спирам пред никакви трудности, за да я отнеса в къщи. През останалата част от пътя продължиха да се чуват глухо непрекъснатите пронизителни крясъци на Алеко и когато стигнахме до вилата, вече му бях съвсем сърдит.