— Глупости, миличък, не смятам така. Но мислех, че той поне ще изглежда, нали разбираш, малко като убиец.
— Не бива да съдиш по външния вид, а по действията на човека — натърти Лари. — Аз например веднага разбрах, че е убиец.
— По какъв начин, миличък? — попита силно заинтригувана мама.
— Много просто — с презрение въздъхна Лари. — Само на убиец може да хрумне да подари на Джери чайка.
Осемнадесета глава
Прием с животни
Къщата кипеше от оживление. Край задната врата се тълпяха групи селяни, натоварени с пълни кошници продукти и навързани кудкудякащи кокошки. Два, а понякога и три пъти на ден Спиро пристигаше с колата, натъпкана догоре с каси вино, столове, сгъваеми маси и кутии с храна. Савараките, полудели от въодушевление, летяха между стените на клетката, подаваха глави през мрежата и шумно обсъждаха суетнята и оживлението. Марго бе легнала на пода в трапезарията, заобиколена от големи листове опаковъчна хартия и рисуваше с разноцветни тебешири огромни картини, които да окачим по стените. Лесли седеше във всекидневната, заобиколен от купища мебели и правеше математически изчисления колко столове и маси може да побере къщата, без да стане необитаема. В кухнята мама (подпомагана от две селски момичета с пискливи гласове) се движеше в обстановка, която напомняше кратер на вулкан, заобиколена от облаци пара, пръскащи искри огньове, и тихото къкрене и пуфтене на врящи съдове. Аз ходех с кучетата от стая в стая — помагахме, с каквото можем, давахме съвети и изобщо гледахме да допринесем някаква полза. Горе в спалнята си Лари кротко спеше. Семейството се готвеше да посреща гости.
Както винаги, едва в последния момент решихме да направим събиране, и то без повод — просто така. Преливащо от любов към хората, семейството бе поканило всички, за които се бе сетило — дори тези, които изобщо не ни допадаха. Заловихме се за подготовката с въодушевление. Понеже беше началото на септември, решихме да го наречем Коледен празник, а за да не бъдат претупани нещата, поканихме гостите на обед, следобеден чай и вечеря. Това предполагаше приготвяне на огромни количества храна, и мама (въоръжена с куп парцаливи готварски книги) изчезна в кухнята и остана там часове наред. Когато накрая се появи, очилата й бяха запотени от парата и почти не беше възможно да водиш с нея разговор, който да излиза извън рамките на храната.
Както обикновено, това бе един от редките случаи, когато семейството, единодушно в желанието си да се забавлява, започна подготовката толкова отдалече и с такъв възторг, че в деня на празника всички бяха изтощени и изнервени. Излишно е да казвам, че посрещането на гости никога не ставаше според предвижданията. Каквито и усилия да полагахме, в последния миг се явяваше някаква спънка, която объркваше всичко и променяше плановете ни в съвсем друга насока, напълно различна от първоначалните ни намерения. Добре че с течение на времето бяхме свикнали да става така, защото в противен случай коледният ни празник щеше да бъде осъден на провал, тъй като бе напълно завладян от животните. Всичко започна твърде невинно — със златните рибки.
Неотдавна с помощта на Костис бях уловил престарялата костенурка на име Стария Пльок. Чувствах, че след като съм се сдобил с такова великолепно и интересно попълнение към колекцията от животни, трябва да ознаменувам събитието. Реших, че е най-добре да направя подобрение на „езерото за костенурки“, което представляваше просто едно метално корито. Струваше ми се, че същество като Стария Пльок заслужава нещо повече от такъв разнебитен „бордей“, затова се снабдих с голяма правоъгълна каменна цистерна (някога в нея бяха държали дървено масло) и започнах да я украсявам изискано с камъни, водни растения, пясък и чакъл. Когато привърших, изглеждаше съвсем като в природата — костенурките и водните змии явно одобряваха направеното. Аз обаче не бях напълно доволен. Макар че си личеше положеното старание, явно нещо липсваше. След много размисъл стигнах до заключението, че картината ще изглежда завършена само ако има златни рибки. Но откъде можех да ги намеря? Най-близкото място за такава покупка беше Атина, ала това усложняваше много нещата и изискваше време. А езерото трябваше да бъде готово за деня на празника. Знаех, че семейството е прекалено заето, за да обърне внимание на нуждата да се намерят златни рибки, затова поставих въпроса на Спиро. След като описах с графични подробности какво представляват златните рибки, той заяви, че молбата ми е неосъществима — никога не бил виждал такава „риба“ в Корфу. Все пак обеща да провери какво може да направи. Последва дълго очакване и аз вече мислех, че Спиро е забравил, но в деня преди идването на гостите той ме повика в един тих кът, огледа се да не би някой да чуе, и каза с дрезгав глас: