— О, господи, сега пък какво се случи? — уплашено попита мама.
— Сигурно пак има скорпиони — каза Лари и бързо напусна мястото си.
— Нещо ме ухапа… ухапа ме по крака!
— Видяхте ли? — извика Лари и хвърли победоносен поглед. — Точно както ви казах! Вероятно под масата има меча бърлога!
Единственият човек, който не се вцепени от ужас при мисълта, че в краката му може да има скрит звяр, беше Теодор. Той важно се наведе, повдигна покривката и пъхна глава под масата.
— Аха! — каза той, и в заглушения му глас се долавяше любопитство.
— Какво има там? — попита мама.
Теодор показа глава.
— Това е изглежда нещо… някаква… птица. Голяма птица с черни и бели пера.
— Това е проклетият албатрос! — развълнувано извика Лари.
— Не, не… — поправи го Теодор. — Мисля, че е от рода на чайките.
— Не мърдайте… Стойте неподвижно, ако не искате да отхапе краката ви до коляното — осведоми гостите Лари.
Като изявление, направено с намерение да успокои духовете, думите на Лари далеч не постигнаха целта си. Всички вкупом станаха и напуснаха масата.
Изпод масата Алеко нададе продължителен и странен крясък — трудно е да се каже дали от съжаление, че е изпуснал жертвите си, или защото протестираше срещу вдигналия се шум.
— Джери, веднага улови тая птица! — заповяда ми Лари от безопасно разстояние.
— Улови я, миличък — съгласи се мама. — Най-добре я върни в клетката. Не може да остане под масата.
Леко повдигнах покривката и видях Алеко, разположил се господарски под масата, да ме гледа сърдито с жълтите си очи. Протегнах ръка да го хвана, но той разпери криле и заплашително затрака с клюн.
Явно не беше в добро настроение. Взех една салфетка и се помъчих да стигна с нея до клюна му.
— Не би ли искал да ти помогна, мило дете? — попита Кралевски, който сигурно чувстваше, че славата му на орнитолог изисква да предложи нещо, но изпита явно облекчение, когато отказах помощта му.
Обясних, че Алеко е в лошо настроение и ще ми трябва малко време, за да го хвана.
— За бога, побързай — супата изстива! — нервно се сопна Лари. — Не можеш ли да го подмамиш с нещо? Какво ядат тия зверове?
— Обичат чайките моряка, както хубавиците71… — подхвърли много доволен Теодор.
— О, моля те, престани! — с мъка в гласа запротестира Лари. — Как можеш в такъв критичен момент.
— Боже! Наистина изглежда свиреп — забеляза Кралевски, докато аз се борех с Алеко.
— Сигурно е гладен — весело каза Теодор. — И мисълта, че сядаме да обядваме, му се е видяла горчива като пелин.
— Теодор!
Накрая успях да хвана клюна на Алеко и го измъкнах навън, а той размахваше криле и кряскаше. Докато уловя и крилете му, плувнах в пот и се разроших. Оставих го в клетката да сипе ругатни и заплахи по мой адрес и се върнах да продължа обеда си.
— Спомням си, че веднъж мой близък приятел бе нападнат от чайка — започна да разказва Кралевски, докато ядеше супа.
— Наистина ли? — попита Лари. — Нямах представа, че са чак толкова долни птици.
— Разхождал се край скалите с една Дама — продължи Кралевски, без да чува Лари, — когато изневиделица се появила някаква чайка и се спуснала отгоре им. Приятелят ми едва успял да я прогони с чадъра си. Не е за завиждане подобно преживяване, нали?
— Не може да бъде! — каза Лари.
— Трябвало е да насочи чадъра към чайката и да извика „Не мърдай, или ще стрелям!“ — подхвърли сериозно Теодор.
— Защо? — попита Кралевски озадачен.
— Чайката щеше да му повярва, да се уплаши и да отлети — обясни му любезно Теодор.
— Но не разбирам… — започна Кралевски, като се намръщи.
— Нали знаете, чайките са доста отчаяни създания — каза доволно Теодор.
— Честна дума, Теодор, ти си като стар брой на „Пънч“72 — изпъшка Лари.
Чуваше се звънтене на чаши, потракване на вилици, бутилките с вино кълколеха и обедът продължаваше. На масата се появяваха деликатес след деликатес, и след като гостите единодушно похвалеха всяко ядене, мама скромно се усмихваше. Естествено, разговорът се въртеше около животните.
— Спомням си, бях дете, когато ме пратиха да погостувам на една от многобройните ни престарели и ексцентрични лели. Тя бе издигнала в култ пчелите — в градината имаше стотици кошери и се чуваше жужене като от телеграфни стълбове. Един следобед тя си забули лицето с огромна мрежа, сложи си ръкавици, заключи ни за по-сигурно във вилата и излезе навън, за да извади малко мед от един кошер. Явно не беше замаяла пчелите достатъчно — или каквото се прави там — защото като вдигна капака на кошера, те се изсипаха като водна струя и накацаха по нея. Видяхме всичко това през прозореца. Нямахме много познания за пчелите и решихме, че това е в реда на нещата, докато леля не хукна из градината, като правеше отчаяни опити да се отърве от пчелите, а мрежата се закачаше по розовите храсти. Накрая стигна до къщата и се хвърли към вратата. Но ние не можехме да й отворим, защото беше взела ключа. Опитвахме се да й припомним това, но жуженето на пчелите и стенанията й ни заглушаваха. Струва ми се, че на Лесли му хрумна блестящата мисъл да я залеем с кофа вода от прозореца на спалнята. За жалост, обзет от ентусиазъм, той пусна и кофата. Да те измокри до кости студена вода, а после върху главата ти да се стовари голяма ламаринена кофа е доста неприятно, но да се мъчиш да се спасиш от рояци пчели в същото време е направо непоносимо. Когато най-накрая вкарахме леля в къщи, тя беше толкова подута, че не приличаше на себе си. — Лари прекъсна историята и натъжено въздъхна.
72
Хумористично списание, основано 1841 г., по името на герой от народно куклено представление. — Б.пр.