Обедът привърши и гостите бяха така натъпкани с храна, че не можеха да помръднат, затова останаха да си отдъхнат на верандата. Опитът на Кралевски да организира състезание по крикет бе посрещнат без всякакъв ентусиазъм. Ние, по-енергичните, помолихме Спиро да ни откара до морето, за да поплуваме и киснахме във водата, докато стана време за следобедния чай — още едно от гастрономическите постижения на мама. Появиха се клатушкащи се купчини топли кифлички, хрупкави, тънки като хартия бисквити, сладкиши като снежни преспи, от които капеше конфитюр, тъмнокори кейкове с плодове — сочни и вкусни, пълни с мед дребни сладки, ронливи като корали. Разговорът почти замря. Чуваше се само лекото прозвънтяване на чашите и дълбоката въздишка на някой гост, вече натъпкан до горе, който си взема още едно парче кейк. След това се разположихме из верандата на малки групи и си приказвахме несвързано, като в полусън, докато приливът на зеления здрач се процеди през маслиновите горички и така сгъсти сенките под асмата, че лицата почти не се виждаха в мрака.
След малко откъм дърветата се появи колата на Спиро, който беше предприел някаква лична потайна експедиция. Надуваше клаксона, за да съобщи на всички за пристигането си.
— О, защо Спиро смущава вечерния покой с този отвратителен шум? — попита Лари с измъчен глас.
— Прав сте, прав сте — промърмори сънливо Кралевски. — По това време трябва да чуваме песента на славеите, а не автомобилни клаксони.
— Спомням си, че бях много озадачен, когато Спиро ме возеше за пръв път — донесе се от мрака гласът на Теодор, който звучеше леко насмешливо. — Не се сещам точно за какво говорехме, но Спиро изведнъж ми каза: „Така е, докторе, когато минавам през някое село, хората направо умират.“ Веднага пред очите ми се появи… хъм… картина на съвсем обезлюдени села и купища трупове край пътя. Спиро продължи: „Така ужасно надувам клаксона, че хората направо умират от страх.“
Автомобилът зави пред къщата, фаровете за миг се насочиха към верандата и осветиха къдравия навес от бледозелени лози, разпръснатите групички разговарящи и смеещи се гости и двете селски момичета с алени забрадки, които тихо сновяха насам-натам, а босите им крака шляпаха по плочите, докато слагаха масата. Моторът заглъхна и Спиро се показа на пътеката, притиснал до тялото си огромен и явно доста тежък пакет, увит в кафява хартия.
— Господи! Погледнете! — възкликна драматично Лари, като го сочеше с разтреперания си показалец. — Издателите пак ми връщат ръкописа!
Спиро, който се бе запътил към къщата, спря и погледна смръщено през рамо.
— Божке, няма такова нещо, господинчо Лорис — обясни със сериозен тон той. — Това са трите пуйки, дето жена ми сготвеше за майка ти.
— Е, тогава все още има надежда — въздъхна Лари с престорено облекчение. — Едва не ми прилоша от изненада. Защо не влезем да пийнем нещо?
Газените лампи осветяваха стаите, а цветните картини на Марго леко потрепваха по стените от вечерния ветрец, който внимателно оправяше криво закачените листове. Весело звънтяха чаши, тапите изскачаха със звука, с който камъчета цопват в кладенец, сифоните въздишаха като уморени локомотиви. Гостите се пооживиха — очите им заблестяха, разговорът се извиси в кресчендо.
Отегчена от тържеството и от това, че не успява да привлече вниманието на мама, Додо реши да се поразходи сама в градината. Заклати се по осветения от луната двор и си избра подходящо местенце под магнолията, за да общува с природата. Какъв беше ужасът й, когато изведнъж видя насреща си глутница настръхнали и сърдити кучета със страшен вид, които явно имаха възможно най-лоши намерения към нея. Додо уплашено изскимтя, завъртя опашка и хукна обратно към къщи, доколкото й позволяваха късите дебели крачета. Но пламенните поклонници нямаше да се откажат без борба. Бяха се изнервили през горещия следобед в очакване да се запознаят с Додо и явно не искаха да изпуснат пратената им от всевишния възможност да направят опит за близост с нея. Додо се втурна в претъпканата всекидневна, а по петите й се изсипа запъхтяната и ръмжаща вълна от кучета. Роджър, Пикльо и Посерко, които се бяха промъкнали в кухнята да похапнат, бързо дотичаха и се ужасиха от картината, която видяха. Те смятаха, че щом се налага да бъде прелъстявана Додо, това трябва да направи някой от тях, а не краставите селски парии. Нахвърлиха се ожесточено върху нейните преследвачи и след миг стаята се изпълни с вкопчени едно в друго ръмжащи кучета и с подскачащи, пищящи гости, които се пазеха да не бъдат ухапани.