За мое горчиво разочарование, независимо от всичките ми усилия и това, че постоянно стоях на пост, малките се бяха излюпили през нощта. Мислех си, че след всичко, което бях направил, женската можеше да забави излюпването, за да присъствам и аз на него. Както и да е — те вече съществуваха: чудесно котило от малки щипалки — дребни, нежни, като че изрязани от слонова кост. Движеха се внимателно под тялото на майка си, минаваха между краката й, а по-дръзките дори се изкатерваха по щипците й. Гледката бе радост за очите. На следващия ден люпилнята бе празна — прекрасното семейство се бе пръснало из градината. Видях едно от децата малко по-късно — естествено, вече по-голямо, кафяво на цвят и заякнало, но аз го познах веднага. Беше се свило и заспало в купчинка листа от роза, а когато го закачих, само повдигна ядосано щипците над гръбчето си. Иска ми се да вярвам, че това бе приветствие, весел поздрав, но честността ме принуждава да призная, че това бе само предупреждението, което всички щипалки отправят към вероятния враг. И все пак не му се обидих. В крайна сметка, когато го бях видял за последен път, беше съвсем малко дете.
Запознах се със закръглените селски девойки, които минаваха покрай градината всяка сутрин и вечер. Яздеха седнали странично върху лениви магарета с клепнали уши; имаха пискливи гласове и бяха ярко облечени, като папагали; бърборенето и смехът им отекваха из маслиновите горички. Сутрин те засмяно извикваха за поздрав, докато магаретата им отминаваха топуркайки, а вечер се навеждаха през живия плет, като с мъка се крепяха върху гърбовете на „бързите си коне“ и с усмивка ми подаваха някой подарък: чепка кехлибарено грозде, запазило топлината на слънцето, черни като катран смокини с розови ивици там, където се бяха напукали от сладост, или огромна диня със сърцевина като розов лед. С времето започнах да разбирам какво ми казват. Това, което отначало ми се виждаше объркано бърборене, се превърна в поредица от разбираеми звуци. После изведнъж в тях откривах смисъл и бавно и със запъване сам започнах да ги употребявам; след време струпвах научените нови думи и ги подреждах в граматически неправилни и тромави изречения. Съседите ни бяха много доволни, сякаш им правех някакъв изискан комплимент с това, че се опитвах да науча езика им. Облягаха се на оградата с напрегнати лица, докато аз неумело се мъчех да изкажа поздрав или проста мисъл, а когато успешно завършех, погледите им грейваха, засмяно ми кимаха одобрително и пляскаха с ръце. Малко по малко научих имената им, кой на кого беше роднина, кой беше женен и кой се надяваше да се ожени, както и други подробности. Научих, че къщичките им са сред маслиновите горички и когато се случеше двамата с Роджър да минем край някоя, цялото семейство, оживено и зарадвано, излизаше да ни поздрави и изнасяха стол, за да мога да седна под асмата и да ме почерпят с плодове.
Постепенно островът ни завладяваше с магията си и прилепваше към нас като цветен прашец. Всеки ден криеше спокойствие, беше извън времето и на човек му се искаше това да продължава безкрайно. Но след като тъмната кора на нощта се обелеше, ни очакваше нов ден — светъл и пъстър като детска рисунка и също като нея малко фантастичен.
Трета глава
Човекът със златките
Сутринта, когато се събудех, капаците на прозорците блестяха, превърнати в златна решетка от изгряващото слънце. Утринният въздух бе напоен с миризмата на въглища от кухненския огън; бойко кукуригаха петли, отдалече се носеха кучешки лай и глъхнещият меланхоличен звън на стадата кози, изкарвани на паша.
Закусвахме в градината, под малките мандаринови дръвчета. Небето беше бистро и грейнало, все още не сурово синьо, както по пладне, а с наситен млечно — опалов цвят. Цветята още не се бяха разсънили: розите бяха изпомачкани от росата, невените — с плътно затворени чашки. Най-често закусвахме, без да бързаме, в мълчание, защото никой член от семейството не беше приказлив по това време на деня. На края на яденето се проявяваше влиянието на кафето, яйцата и препечения хляб — започвахме да се оживяваме и да споделяме какво възнамеряваме да правим, защо ще го правим, а после сериозно обсъждахме дали всеки е взел мъдро решение. Никога не участвах в тези спорове, защото знаех отлично какво възнамерявах да правя; затова се съсредоточавах да приключа с яденето колкото се може по-скоро.