Опознах добре Яни, защото винаги го срещах по време на експедициите си и понякога го посещавах в малката му къща, където той ме тъпчеше с плодове, даваше ми съвети и ме предупреждаваше да внимавам, когато правя разходките си.
Но един от най-необикновените и изключителни хора, които срещнах при своите обиколки, беше човекът със златките. Наоколо му витаеше дух на вълшебство, на който не можеше да се устои, и аз с нетърпение очаквах редките си срещи с него. За първи път го видях на един стръмен изоставен път, водещ към едно от отдалечените планински села. Чух го много преди да го забележа, защото свиреше игрива мелодия на овчарски кавал, като спираше от време на време, за да изпее няколко думи с особен, носов глас. Когато се показа на завоя и аз, и Роджър спряхме и го зяпнахме учудено.
Имаше остро като лисича муцунка лице с дръпнати очи — толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни. Изражението им беше странно и отнесено, покриваше ги нещо бисерно, наподобяващо матовия прашец по сините сливи — почти като перде. Беше дребен и съсухрен, толкова изтънял около китките и врата, че можеше да се предполага, че не си дояжда. Дрехите му бяха направо фантастични, а на главата си имаше безформена шапка с много широка клюмнала периферия. Някога е била тъмнозелена, но сега беше замърсена, изпъстрена с петна от прах, вино и прогорено от цигари. В лентата се вееше затъкнат цял букет пера: от петел, от папуняк, от кукумявка, крило от синьо рибарче, крак от ястреб и голямо мръсно бяло перо, което може би е принадлежало на лебед. Ризата му беше износена и окъсана, посивяла от пот, а на шията му се клатеше огромна широка вратовръзка от невероятно син атлаз. Облечен беше с тъмно на цвят безформено палто, с пришити тук-таме разноцветни кръпки: на ръкава си имаше бяло парче плат на неразцъфнали рози, на рамото виненочервен триъгълник на бели точки. Джобовете на тази одежда бяха издути и съдържанието им почти се изсипваше: гребени, балони, ярко боядисани портретчета на светци, изрязани от маслиново дърво змии, камили, кучета и коне, евтини огледала, купища кърпички, дълги извити тестени хлебчета, украсени със семенца. Панталоните му, закърпени като палтото, висяха размъкнати над чифт аленочервени царулия — кожени обувки с извити върхове, украсени с големи черно — бели помпони. Този странен човек носеше на гръб бамбукови клетки, пълни с гълъби и новоизлюпени пиленца, няколко загадъчни торби и голям наръч праз лук. С едната си ръка придържаше свирката към устата си, а в другата стискаше няколко памучни конеца, и към всеки от тях имаше привързан голям колкото бадем бръмбар, който блестеше златистозелено на слънцето. Насекомите хвърчаха около шапката му и бръмчаха отчаяно и глухо, като се опитваха да се отскубнат от конеца, здраво вързан през кръста им. Понякога, уморена да кръжи безуспешно наоколо, някоя златка за миг кацваше върху шапката на човека, преди да се втурне отново в безкрайната въртележка.
Когато ни видя, човекът със златките се спря, престори се на много изненадан, свали смешната си шапка и със замах ни отправи дълбок поклон. Роджър така се впечатли от неочакваното внимание, че учуденият му лай прозвуча като залп. Човекът ми се усмихна, отново наложи шапката си, вдигна ръце и размаха към мене дългите си костеливи пръсти. Зарадван и леко уплашен от това привидение, аз възпитано го поздравих с „добър ден“. Той отново изискано се поклони. Попитах го дали не е бил на някакъв празник. Той енергично закима, вдигна кавала до устата си и изсвири игрива мелодия, направи няколко танцови стъпки в прахта на пътя, после спря и посочи с палец зад гърба си откъде беше дошъл. Засмя се, потупа джобовете си и потри палеца си о показалеца — този жест при гърците означава пари. Изведнъж разбрах, че той сигурно е глухоням. Стояхме на средата на пътя: аз продължих да говоря с него, а той ми отвръщаше с разнообразни и много умни пантомими. Попитах го за какво му са златките и защо ги е вързал с конец. Той изпъна ръка невисоко от земята, за да покаже малки момченца, хвана един конец, от който висеше бръмбар и го завъртя бързо над главата си. Насекомото мигновено се съвзе и започна да обикаля като планета по орбита около шапката му, а човекът ме погледна с грейнали очи. Посочи към небето, разпери ръце и забръмча глухо и носово, като правеше виражи и пикираше по пътя. Изобразяваше аероплан — всеки глупак би го разбрал. После човекът посочи бръмбарите, отново протегна ръка, за да покаже деца и завъртя около главата си всички бръмбари, които започнаха да жужат недоволно.
Изтощен от обяснението, човекът приседна в края на пътя и посвири малко с кавала, като прекъсваше и припяваше с особен, носов глас. Това не бяха членоразделни думи, а поредица от странно ръмжене и тенорово пискливи звуци, които явно се образуваха дълбоко в гърлото му и се изливаха навън носово. Той обаче ги „изпяваше“ с такъв замах и с такова прекрасно изражение на лицето, че неволно изпитах чувството, че тези странни звуци наистина имат смисъл.