Квазимодо настояваше да спи в къщата; нито с добро, нито с лошо можехме да го накараме да се засели в гълъбарника, който му бях направил. Предпочиташе да спи на края на леглото на Марго. В последствие обаче го изгонихме на канапето във всекидневната, защото ако Марго се обърнеше на сън, Квазимодо се будеше, подскачаше по леглото и се разполагаше върху лицето й, като гукаше високо и любовно.
Лари беше човекът, който откри, че Квазимодо е музикален гълъб. Не само че обичаше музика, но изглежда дори различаваше две разновидности — валса и военния марш. Когато музиката беше обикновена, той се примъкваше колкото се може по-близо до грамофона и заставаше, надул гръд с полупритворени очи, като тихичко си гукаше. Но ако се изпълняваше валс, непрекъснато обикаляше около апарата, като се кланяше, въртеше и гукаше възбудено. При маршове обаче (предпочиташе Суса6) той се изпъваше в цял ръст, изпъчваше се и крачеше нагоре-надолу из стаята, а гукането му ставаше дотолкова плътно и гърлено, че се бояхме да не се задуши. Никога не предприемаше такива действия, ако музиката не беше маршова или валсова. Случваше се обаче, ако отдавна не бе слушал музика, да приеме марша за валс и обратно (от ентусиазъм, че е пуснат грамофонът), но още по време на изпълнението винаги спираше и се поправяше.
Един тъжен ден, когато събудихме Квазимодо, открихме, че е правил всички ни на глупаци, защото между възглавничките лежеше лъскаво бяло яйце. Гълъбът не можа да се примири с това. Стана потиснат, мрачен и ядосано кълвеше, ако човек се опиташе да го вземе на ръце. После снесе още едно яйце и характерът му изцяло се промени. Той, или по-скоро — тя — подивяваше все повече и повече, държеше се към нас като че бяхме най-големите й врагове и се прокрадваше към вратата на кухнята за храна така, сякаш животът й бе в опасност. Дори грамофонът не можеше да я изкуши да се върне в къщата. Последния път, когато я видяхме, бе кацнала на едно маслиново дръвче и гукаше престорено и свенливо, а недалече на същия клон един огромен гълъб с мъжествен вид се надуваше и гукаше, полудял от възхищение.
Известно време човекът със златките се появяваше във вилата доста редовно и добавяше нещо към менажерията ми: някоя жаба или врабче със счупен крак. Един следобед мама и аз, изпаднали в екстравагантна сантименталност, купихме всичките му златки, и когато той си отиде, ги пуснахме в градината. Дни наред вилата бе пълна с тях — пълзяха по леглата, спотайваха се в банята, летяха срещу запалените лампи и падаха като изумруди в скутовете ни.
За последен път видях човека със златките една вечер, когато седях на върха на малък хълм над пътя. Той явно се връщаше от някакъв празник, където му бяха дали да пие много вино, защото криволичеше из пътя и свиреше тъжна мелодия на кавала си. Извиках му за поздрав, но той унесено ми махна с ръка, без да се обърне. Когато изчезваше на завоя, за миг силуетът му се очерта на фона на бледото лавандуловосиньо вечерно небе. Виждах ясно старата му шапка с разветите пера, издутите джобове на палтото му, бамбуковите клетки на гърба, пълни със сънливи гълъби, а над главата му различавах неясните петънца на златките, обикалящи унило в кръг. После човекът зави по пътя и останаха само младият месец, плаващ като сребърно перце в бледото небе и нежният глас на кавала, който замираше в здрачината.
Четвърта глава
Бъчва със знания
Едва се бяхме настанили в ягодовочервената вила и мама реши, че подивявам и че е необходимо да получа някакво образование. Но кой беше начинът да се осъществи това на един отдалечен гръцки остров? Както обикновено, когато изникнеше някой въпрос, цялото семейство се хвърляше с въодушевление да търси решението му. Всеки си имаше собствена представа кое е най-доброто за мене, затова всеки разговор за бъдещето ми като цяло се превръщаше в такъв разпален спор, че обикновено водеше до бъркотия.
— Има време да се образова — казваше Лесли. — В края на краищата нали знае да чете? Мога да го науча да стреля, а ако купим лодка, ще го науча и да гребе.
— Но, миличък, това няма да му е от голяма полза по-късно — подчертаваше мама и разсеяно добавяше: — Освен ако не отиде, да речем, в търговския флот.