Ахил също присъства на един урок, но не му хареса да стои вътре в къщата. Цяла сутрин обикаля из стаята, като дереше с нокти перваза на дюшемето и вратата. Освен това непрекъснато се заклещваше под някоя мебел и започваше отчаяно да дращи, докато не разместехме вещите и не го освобождавахме. Тъй като стаята беше малка, преместването на една мебел изискваше всъщност преместването на всички останали. След третата суматоха Джордж заяви, че никога не е работил с компанията за товарни автопревози „Картър Патерсън“ и не е навикнал на такива усилия, пък и намира, че Ахил ще бъде по-щастлив в градината.
По време на уроците при мене остана единствено Роджър. Вярно е, че ми действаше успокояващо да мога да си опирам краката на огромното покрито с козина тяло, докато превземах с абордаж някоя задача, но дори тогава се съсредоточавах с усилие, защото слънцето се процеждаше през капаците, превръщаше масата и пода в тигрова кожа и ми напомняше за всичко друго, с което можех да се занимавам.
Заобикаляха ме обширните безлюдни маслинови горички, в които отекваха гласовете на цикадите, обраслите с мъх каменни стени, превръщащи лозята на стъпала, където тичаха шарени гущери, миртовите храсталаци, гъмжащи от насекоми и тревистите синори, из които пееха ята ослепително ярки щиглеци и пърхаха сред магарешките бодили от цвят на цвят.
Като разбра това, Джордж разумно въведе нова система — уроци сред природата. Някои сутрини пристигаше с голяма мъхеста кърпа и двамата се отправяхме през маслиновите горички нагоре по пътя, наподобяващ килим от бяло кадифе под слоя прах. После се отклонявахме по една козя пътека, която минаваше по билото на неголеми скали, докато стигнехме до усамотено заливче във формата на полумесец, заобиколено от ивица бял пясък. Там имаше горичка от закърнели маслинови дръвчета, които хвърляха приятна сянка. От върха на малката скала водата в залива изглеждаше неподвижна и прозрачна, и трудно можеше да повярваш, че това е наистина вода. Рибите бавно се носеха над набраздения от вълните пясък, сякаш бяха замрели във въздуха, а през шестте фута10 дълбока чиста вода се виждаха камъни, на които актиниите повдигаха нежните си разноцветни пипала, и се движеха рачета — пустинници, помъкнали своите приличащи на пумпали къщи.
Събличахме се под маслиновите дървета, нагазвахме в топлата, бистра вода и се отпускахме по корем над камъните и храстите от водорасли, като от време на време се гмуркахме, за да извадим на повърхността нещо, което привлечеше погледа ни: някоя по-ярка мида или рак — пустинник с огромни размери, понесъл актиния на черупката си, като шапчица с розово цвете. Тук-там по песъчливото дъно растяха на ребровидни лехи черни лентовидни водорасли и сред тези водорасли живееха морските краставици11. Както газехме и гледахме надолу, виждахме дъното под лъскавите тесни листенца на зелените и черни водорасли, които растяха редом и се преплитаха, а ние висяхме отгоре като ястреби, замрели неподвижно във въздуха над непозната гориста местност. В празните пространства между водораслите лежаха морските краставици — може би най-грозните представители на тази фауна. Дълги около шест инча12 те изглеждат точно като гигантски наденици, направени от дебела кафява месеста кожа — неоформени примитивни гадинки, които лежат неподвижно, преобръщат се лениво от морското вълнение, всмукват вода през единия си край и я изпускат през другия. Някъде вътре в наденицата микроскопичният растителен и животински свят се прецежда и преминава в простия механизъм на стомаха. Никой не би казал, че морските краставици водят интересен живот. Те глупаво се въргалят по пясъка и всмукват вода с еднообразна последователност. Трудно е да повярва човек, че тези охранени същества могат някак да се защищават или че може да им се наложи да се защищават, но всъщност те притежават необичаен метод да показват своето недоволство. Извадиш ли ги навън, изстрелват струя вода от единия си край, и то явно без да напрягат мускулите си. Точно тази тяхна прилика с „воден пистолет“ ни подсказа да измислим една игра. Всеки се въоръжаваше с краставица и стреляхме, като отбелязвахме как и къде водната струя стига морската повърхност. После се премествахме на това място и този, който откриеше най-много морска фауна там, печелеше по точки. Понякога, както във всяка игра, страстите се разгаряха, отправяхме си възмутени обвинения в лъжа и се препирахме. Точно тогава открихме, че морските краставици са удобно оръжие срещу врага. След като използвахме услугите на надениците, ние винаги отивахме с плуване към дълбокото и ги връщахме във водорасловите гори. Следващия път, когато се гмурнехме, ги намирахме точно там, може би дори в същото положение, в което ги бяхме оставили — кротко търкаляни напред-назад от вълните.