Мигновено Лари се изправи на крака, измъкна камшика от ръката на изумения кочияш, замахна към кучешката пасмина и, без да я улучи, плесна Лесли по врата.
— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш? — озъби се Лесли, като обърна към Лари пламналото си разгневено лице.
— Без да искам — обясни небрежно Лари. — Липсва ми практика — толкова отдавна не съм използвал камшик.
— Внимавай тогава със скапания камшик! — извика му войнствено Лесли.
— Успокой се, миличък, Лари го направи, без да иска — каза мама.
Лари замахна отново по кучетата и събори шапката на мама.
— Ти си по-голяма беля от кучетата — рече Марго.
— Моля те, внимавай, миличък — каза мама, стиснала в ръка шапката си. — Може да нараниш някого. На твое място бих оставила камшика.
В този миг файтонът с дрънчене спря пред един вход, над който висеше табела с надпис „Швейцарски пансион“. Задъханите псета, усетили, че най-после ще се докопат до женственото черно куче, което се вози на файтон, ни заобиколиха като плътна стена. Вратата на хотела се отвори и се появи престарял портиер с бакенбарди, който втренчи безизразен поглед в суматохата на улицата. Трудностите по измъкването на Роджър от файтона и вкарването му в хотела бяха значителни, защото беше тежък — цялото семейство обедини усилия да го вдига, носи и удържа. Лари вече бе забравил величествената си поза и направо се забавляваше. Подскачаше и танцуваше по тротоара и размахваше камшика, за да направи пътека сред кучетата, по която бързо минахме аз, Лесли, Марго и мама, понесли съпротивляващия се ръмжащ Роджър. Дотътрихме се до фоайето, портиерът затръшна вратата и се облегна на нея, а мустаците му потреперваха. Появи се управителят и ни загледа със смесица от страх и любопитство. Мама отвърна на погледа му — шапката й се бе смъкнала настрани, а в ръка стискаше буркана ми с гъсеници.
— О — каза тя и се усмихна подкупващо, като че ли бяхме пристигнали по най-нормалния възможен начин. — Ние сме семейство Даръл. Надявам се, че има запазени стаи за нас?
— Да, мадам — отвърна управителят, като заобиколи все още роптаещия Роджър. — На първия етаж. Четири стаи и балкон.
— Прекрасно — засия мама. — Смятам тогава веднага да се качим горе, за да си починем малко преди обеда.
И с доста царствена снизходителност тя поведе семейството нагоре.
По-късно слязохме да обядваме в голяма и мрачна стая, пълна с прашни палми в саксии и с криви скулптури. Обслужваше ни портиерът с бакенбардите, превърнат в келнер посредством фрак и целулоиден нагръдник, който проскърцваше като събрани на куп щурци. Храната обаче беше предостатъчна и добре приготвена и ядохме с апетит. Когато донесоха кафето, Лари се облегна с въздишка на стола.
— Поносимо беше — каза великодушно той. — Как ти се вижда мястото, мамо?
— Храната е добра, миличък — отвърна мама, която не искаше да се ангажира.
— Персоналът е доста грижлив — продължи Лари, — самият управител премести леглото ми по-близо до прозореца.
— Не беше толкова грижлив, когато го помолих за хартия — каза Лесли.
— Хартия ли? — попита мама. — За какво ти е?
— За тоалетната… Нямаше хартия в тоалетната обясни Лесли.
— Шшшът! Не на масата! — прошепна мама.
— Явно не си видял — каза Марго с ясен и звънлив глас. — До клозета имаше малка кутия, пълна с хартии.
— Марго, моля те! — възкликна ужасено мама.
— Какво толкова? Не видя ли кутията?
Лари шумно се изсмя.
— Поради малко ексцентричната канализационна система на града — обясни любезно той на Марго, — слагат тази малка кутия за… отпадъците, така да се каже, когато човек свърши общуването си с природата…
Лицето на Марго пламна от смесица на смущение и отвращение.
— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че това е било… Господи! Може да съм прихванала някоя лоша болест! — изплака тя, избухна в сълзи и напусна трапезарията.
— Ужасно нехигиенично — каза сурово мама. Наистина е отвратително като хрумване! Да оставим настрана грешките, които човек може да направи — струва ми се, в това се крие опасност от коремен тиф.
— Нямаше да стават грешки, ако организираха всичко както трябва — подчерта Лесли, като се върна на първоначалното си оплакване.
— Прав си, миличък, но мисля, че не бива да обсъждаме това сега. Най-доброто, което можем да направим, е да си намерим къща колкото се може по-скоро, преди да се изпоразболеем.
Горе в стаята си Марго бе в полуголо състояние и се обливаше от глава до пети с дезинфекционни препарати, а мама преживя един изтощителен следобед, защото Марго я принуждаваше периодично да я оглежда за симптомите на болести, които тя бе уверена, че е прихванала. Душевният покой на мама бе нарушен и от обстоятелството, че Швейцарският пансион се оказа разположен на пътя към местните гробища. Докато седяхме на малкия балкон, издаден над улицата, погребалните шествия, които минаха отдолу, ни се видяха безкрайни. Жителите на Корфу явно смятаха, че най-приятната част от тяхната печал е погребението, защото всяко следващо шествие беше по-пищно от предишното, файтони, украсени с ярдове пурпурен и червен креп бяха теглени от коне, така накичени с пера и покрови, че беше чудо как изобщо се движат. Покойникът се предхождаше от шест-седем такива файтона, в които седяха опечалените, изцяло потънали в безутешна скръб. Той самият ги следваше в някакво подобие на каруца, настанен в нещо толкова голямо и разкошно, че приличаше повече на гигантска торта за рожден ден, отколкото на ковчег. Някои ковчези бяха с пурпурни, черни и алени, или наситено сини украси, други бяха блестящо черни, покрити обилно със сложни преплетени инкрустации от злато и сребро, и с лъскави месингови дръжки. Ето така, реших аз, трябва да умира човек — конете да бъдат наметнати със саван, да има хиляди цветя и приятна тълпа от потънали в скръб роднини. Надвесих се над перилата на балкона и захласнат и очарован гледах как отдолу минават ковчезите.