— Не можеш ли да направиш нещо, Лари? — изписка мама, която с мъка се откъсна от прегръдката на един едър шофьор.
— Кажи им, че ще се оплачеш от тях на английския консул — предложи й Лари, извисил глас над шума.
— Това са фантазии, миличък — каза мама, останала без дъх. — Просто им обясни, че не ги разбираме.
Марго, като се усмихваше глупаво, използва прекъсването:
— Ние англичани — извика тя на жестикулиращите шофьори. — Ние не разбира гръцки.
— Ако този човек отново ме блъсне, ще му бръкна в окото — каза Лесли с почервеняло лице.
— Успокой се, миличък — на пресекулки изрече мама, все още съпротивлявайки се на шофьора, който я тикаше енергично към колата си. — Мисля, че те не искат да ни направят нищо лошо.
В този миг всички замръзнаха — чу се глас, който прокънтя над врявата: гърлен, красив, ясен глас; такъв глас сигурно имат вулканите.
— Хей! — проехтя гласът в настъпилата тишина. — Защо не намира някой да разбираш твоя език?
Обърнахме се и видяхме паркиран до бордюра овехтял Додж, а зад кормилото седеше набит човек с тумбесто тяло, с ръце като свински бутове и едро, обветрено и смръщено лице, над което бе кацнала наперено накривена островърха шапка. Той отвори вратата на колата, изсипа се на тротоара и закрачи с клатушкаща се походка към нас. После се поспря, като се мръщеше още по-кръвожадно, и огледа групата притихнали шофьори.
— Те ви досаждали? — попита той мама.
— Не, не — излъга го тя. — Просто се затруднявахме да ги разберем.
— Вие имаш нужда някой да говориш вашия език — повтори новодошлият. — Кучи синове… Извиняваш за израза… Могат измамиш и собствените си майки. Извиняваш ме за миг, ей сега ще ги наредиш.
Той изсипа върху шофьорите порой от гръцки думи, който едва не ги събори на земята. Натъжени, жестикулиращи, начумерени, те бяха подкарани като стадо овце към колите си. Като ги засипа за последен път с явно оскърбителни гръцки ругатни, човекът отново се обърна към нас.
— Къде искаш да отивате? — изрече той почти нападателно.
— Можете ли да ни заведете да потърсим някоя вила? — попита Лари.
— Естествено. Мога да ви заведеш навсякъде. Където поискаш.
— Ние търсим — каза мама твърдо, — вила с баня. Знаете ли такава вила?
Човекът, приличащ на огромно, изпечено от слънцето чудовище, изпадна в размисъл. От напрежението черните му вежди сякаш се вързаха на възел.
— Бани ли? Вие искаш бани?
— Колкото видяхме досега, всичките бяха без баня — каза мама.
— О, знаеш вила с баня — каза човекът. — Само се чудеше дали са достатъчно големи за вас.
— Ако обичате, може ли да ни заведете да я видим? — попита мама.
— Естествено, ще ви заведеш. Качваш се в кола!
Вмъкнахме се в просторното купе, а шофьорът намести телесата си зад кормилото и задърпа ръчките, от което се чу страхотно скърцане. Стрелнахме се по кривите улици към предградията, като завивахме покрай натоварени магарета, каруци, тълпи селянки и безброй кучета, а клаксонът оглушително ги предупреждаваше. През това време нашият шофьор не изпусна възможността да поведе разговор. Всеки път, когато кажеше нещо, той изпъваше врат и извръщаше назад масивната си глава, за да види въздействието на думите си, а колата се лашкаше насам-натам по пътя като пияна лястовица.
— Вие си англичани? Така и мислеше. Англичанът винаги искаш баня. Аз имаш баня в къщи. Името ми е Спиро — Спиро Хакиаопулос… Викаше ми Спиро Американо, защото съм живееш в Америка. Да, беше осем години в Чикаго. Там научиш така добре да приказваш английски. Отидеше там да прави пари. А подир осем години си казваше: „Спиро казваше си, — достатъчно вече спечелеше.“ Затова се върнеше в Гърция и донесеше тази кола… Никой нямал такава кола. Всички английски туристи ме знае, търсиш ме, когато идваш тук… Те знае, че няма да ги измамиш. Харесваш англичанът… Много хубави човек. Честен кръст, да не беше грък, щеше да иска бъде англичан…
Носехме се по белия път, покрит с дебел пласт кадифен прах, който се вдигаше на врящи кълба подире ни; от двете страни на пътя растеше опунция3 като ограда от зелени плочки, хитроумно закрепени една върху друга, а сред тях пъстрееха алените топчици на плодовете. Минахме покрай лозя с малки криви стебла, изгубени в дантелата на зелените листа; покрай маслинови горички, където стотици дълбоко заровени стволове обръщаха към нас изумените си лица от сумрака на собствената си сянка; край множество скупчени тръстики, нашарени като зебри, които размахваха остри листа, сякаш бяха безброй зелени знаменца. Накрая с рев се изкачихме до върха на един хълм, Спиро удари спирачките и колата спря в облак прах.