Имаше обаче едно време от годината, когато езерото беше най-хубаво — това ставаше през сезона на лилиите. Плавният склон на дюната между залива и езерото бе единственото място на острова, където растяха пясъчните лилии: странни наглед криви луковици, заровени в пясъка, които веднъж в годината изкарваха на повърхността плътни зелени листа и бели цветове, от които дюната заприличваше на цветен глетчер. Винаги ходехме на езерото по това време, защото преживяването тогава се запомняше. Малко след като Додо стана майка, Теодор ни уведоми, че времето на лилиите наближава и ние започнахме да подготвяме пътешествието си до Антиотиса. Скоро открихме, че присъствието на майка кърмачка в групата доста ще затрудни всички.
— Този път ще трябва да отидем с лодка — каза мама и намръщено погледна сложните фигури на блузата, която плетеше.
— Защо? С лодка пътят е двойно по-дълъг — каза Лари.
— Не можем да отидем с кола, миличък, защото Додо ще започне да повръща, пък и без това няма място за всички ни.
— Да не си решила да вземеш това животно? — попита ужасен Лари.
— Няма как, миличък… Две на лице, едно на опаки… Не мога да я оставя… Три на лице… Познаваш Додо.
— Тогава наеми за нея специална кола. Проклет да съм, ако тръгна из острова като човек, току-що ограбил Бетърсийския приют65.
— Додо не може да пътува с кола. Нали ти обясних. Знаеш, че й прилошава. Замълчи за малко, миличък, броя бримките.
— Но това е смешно… — започна Лари с възмущение.
— Седемнайсе, осемнайсе, деветнайсе, двайсе — каза мама високо и натъртено.
— Смешно е да изминаваме толкова дълъг път само защото Додо повръща, когато види кола.
— Ето на! — ядоса се мама. — Заради тебе сбърках броенето. Наистина те моля да престанеш да спориш, когато плета.
— А откъде знаеш, че няма да я хване морска болест? — попита с интерес Лесли.
— Хората, на които им прилошава в коли, никога не страдат от морска болест — обясни мама.
— Не ти вярвам — каза Лари. — Това са измислици. Нали, Теодор?
— Не мога да го твърдя със сигурност — мъдро каза Теодор. — Чувал съм, че така се смята, но не зная… хъм… дали това е вярно. На мене самия никога не ми е прилошавало в кола.
Лари го изгледа недоумяващо.
— Това доказва ли нещо? — попита озадачено той.
— А в лодка винаги ме хваща морска болест простичко обясни Теодор.
— Прекрасно! — възкликна Лари. — Имаме избор: ако пътуваме с кола, ще прилошее на Додо, ако смес лодка — на Теодор.
— Не знаех, че страдаш от морска болест, Теодор — каза мама.
— Това е истината, за съжаление. Намирам го за голям недостатък.
— Е, времето е такова, че морето ще бъде много спокойно — мисля, че ще се чувстваш добре — обади се Марго.
— За съжаление… — каза Теодор, като се заклати, — това е без значение. И от най-малкото… хъм… движение… ми прилошава. Няколко пъти, когато бях на кино и показваха кадри на кораби в бурно море, ми се наложи… хъм… да напусна мястото си.
— Най-лесно е да се разделим на групи — каза Лесли. — Половината ще отидат с лодка, а другата половина — с кола.
— Чудесно хрумване! — зарадва се мама. — Това решава въпроса.
Но това не решаваше въпроса, защото открихме, че пътят за Антиотиса е непроходим поради леко срутване и не можем да отидем с кола. Или трябваше да стигнем по море, или да се откажем.
Потеглихме в топла и бисерна утрин, която предвещаваше безветрен, топъл ден и спокойно море. За да поместим цялото семейство, заедно с кучетата, Спиро и София, трябваше да вземем, освен „Морската крава“ и „Тумбел-Нехранимайски“. Скоростта на „Морската крава“ бе намалена, защото трябваше да влачи след себе си кръглия „Тумбел-Нехранимайски“, но нямаше друг избор. По предложение на Лари кучетата, София, мама и Теодор се натовариха на малката лодка, а всички останали — на голямата. За съжаление, Лари не беше взел предвид един важен фактор: вълната, която правеше при движението си „Морската крава“. Водата се вдигаше от кърмата като стена от синьо стъкло и ставаше най-висока точно когато се разбиваше в борда на „Тумбел-Нехранимайски“ — малката лодка подскачаше нагоре и тупваше тежко обратно. Доста дълго време ние не забелязвахме последствията от това, защото шумът на мотора заглушаваше виковете на мама за помощ. Когато най-накрая спряхме и „Тумбел“ се доближи до нас, открихме, че не само Теодор и Додо страдат от морска болест, но и всички останали, включително и Роджър — един стар и опитен моряк. Наложи се да ги преместим в „Морската крава“ и да ги сложим да легнат, а Спиро, Лари, Марго и аз заехме тяхното място. Докато наближим Антиотиса, всички се почувстваха по-добре, освен Теодор, който все още стоеше досами борда, гледаше втренчено върховете на обувките си и отговаряше едносрично на въпросите. Заобиколихме последния нос със златисто — червени скали, които бяха наслоени на вълнисти ивици като гигантски купища вкаменели вестници, или като захвърлени плесенясали книги сред разрушената библиотека на някой великан. „Морската крава“ и „Тумбел-Нехранимайски“ навлязоха в широкия син залив, до който стигаше езерото. Зад извития плаж с бисерно — бял пясък бе голямата дюна, покрита с лилии — белите цветя блестяха на слънцето като хиляди рогове от слонова кост, вдигнати нагоре към небето като към устни. Но наместо музика, от тях се лееше силен, тежък аромат, който представляваше дестилираната есенция на лятото — топла сладост, която те караше час по час да вдишваш дълбоко, за да я запазиш вътре в себе си. Моторът за последен път избумтя, ехото заглъхна сред скалите, двете лодки като шепот се плъзнаха към брега, а ароматът на лилиите се спусна към нас по водата, за да ни приветства.