Уилям Сароян
Моето верую
На 15 октомври 1934 година бе публикувана първата ми книга „Дръзкият младеж на летящия трапец“. Годината 1934 не изглежда много далечна, но тъй или иначе, аз пиша вече от двайсет години. През тези години се случиха много неща, някои от които лично на мен.
Не съм изкарал и един долар по какъвто и да било начин, освен чрез писане. Писал съм къси разкази, пиеси, романи, есета, стихове, рецензии, различни коментари, писма до издатели, лична кореспонденция и песни.
Нито ред, написан от мен, не е бил по поръчка, договор или за пари, макар и да се оказа, че доста редове ми донесоха пари. Харесаше ли някой издател мой разказ, можеше да го откупи. Но ако поискаше от мен да съкратя някой пасаж, отказвах да го сторя. Пък и никой не го прави. Един издател си беше позволил волности с мой коледен разказ, а пък един автор на готварска книга, за която бях писал предговор, добави няколко реда с цел да ме изкара воин-патриот. Протестирах пред издателя и пред автора на готварската книга, но позора не успях да преодолея. По време на Втората световна война не съм написал нито ред пропаганда, въпреки че неведнъж бях получавал предложения. Основното е, че от двайсет години аз съм американски писател, който е напълно свободен и независим.
Считам изтеклите двайсет години за първата половина от живота си на публикуван писател, а следните двайсет години ще бъдат втората половина. Тогава ще стана на шейсет и шест, което може да означава, че съм твърде стар, или пък обратното. Надявам се през втория период да бъда по-продуктивен в сравнение с първите двайсет години. В началото бе невъзможно да покрия с писане множеството неизплатени дългове, пък и непрекъснато се сдобивах с нови лични, морални и финансови отговорности.
Никога не съм бил подпомаган, никога не съм получавал пари, свързани по какъвто и да било начин с литературни награди и премии, нито съм приемал дарения или стипендии от разни организации. Година-две след издаването на първата ми книга, мои приятели ме склониха да си поставя кандидатурата за премия Гугенхайм. Противно на собствените си убеждения попълних както дойде един формуляр — по необходимост, ако не и най-съзнателно. Как можех да знам например какво искам да пиша? Невъзможно ми беше да го определя. Заявлението ми бе отхвърлено и отново можех да дишам свободно.
Затънал съм до шията в дългове. Възнамерявам да се измъкна от тях или чрез писане, или изобщо да не се измъкна. Нямам нито спестявания, нито акции или облигации, нито недвижими имоти, застраховки, банкови сметки, изобщо никаква частна собственост, която би могла да се обърне в пари, а те са полезни все пак. Бях принуден просто с пот на чело да си изкарвам хляба. Споменавам тези неща обективно, само като факти, а не за да събудя симпатия. Тя не ми е нужна.
Ако бях практичен по природа, по онова време вече щях да бъда, както се казва, финансово осигурен. Предполагам, че само по себе си това не е лошо, но предпочитам сигурност от друг вид. Предпочитам да приема истината, че трябва да работя, и да си вярвам, че мога.
Повечето пари, спечелени от писане, съм прахосал и не малко от тях на комар. Изглежда в природата ми е да прахосвам, това е. А и голяма част от тях съм раздал просто ей така. Изпитвам някакво неудобство, когато имам пари и все някак трябва да се отърва от тях. Струва ми се, че единственият ми стремеж е да бъда писател, продуктивен писател, а успехът в каквато и да било форма не ме интересува.
Възможността или задължението да трупам пари винаги ми се е струвало нещо страшно сложно, ако не и обидно. Все пак съчувствието ми към хората, които са в състояние да трупат пари, нито веднъж не се изчерпа, при все че те го правят, избягвайки данъците, впускат се в нови и изгодни области на бизнеса, като например влогове, недвижими имоти, разни открития — петрол, уран, правителствени договори, финансиране на пиеси, индустрия или търговия. Забележителната непочтеност на такива хора винаги ме е забавлявала, дори когато аз самия съм се оказвал в лагера на измамените.
Тъй например, когато бях в казармата, посред зима, а тогава в Охайо бе паднал голям сняг, едно много способно момче, невероятно богато и младо, и, разбира се, не войник, дойде със самолета от Ню Йорк, за да разговаря с мен за поправките, необходими в една моя пиеса, за която той ми бе броил аванс от хиляда долара. Посрещнах го тъй, както повеляваха военните устави, изслушах го, което ми отне доста време, а бих предпочел да запазя това време за себе си. Човекът приказваше ли приказваше, докато внезапно проумях, че онова, което той се мъчи, а не може да изрази, е следното: моята пиеса няма да стане гвоздей на сезона и той е безпомощен, тъй като не знае как да постъпи с вече изплатените хиляда долара. Не ме изненада. Занесох в хотела му чек за хиляда долара и го оставих на рецепцията с кратка бележка. Щеше ми се да проверя прав ли съм в подозренията си. Прав бях. Имахме уговорена среща за следната вечер. Не се състоя. Той отлетя обратно за Ню Йорк с чека, осребри го и повече ни го чух, ни го видях. За мен лично не съществуваше нито юридическа, нито дори морална причина да върна хилядата долара. Просто ми беше противно да гледам, че се тревожи за една малка сума, а в същото време се прави на особено загрижен за моето изкуство.