Чисто и просто между големеенето и голямото писане не съществува никаква загадъчна връзка. Някои големи писатели се големеят на голямо, но повечето от тях нямат основание. Те имат нещо друго.
Какво е туй другото?
Мисля, че това е страстта да се добереш до истината за човека, природата и изкуството, минавайки през всичко, да стигнеш до сърцевината на всяко нещо.
Каква е тази истина?
Тя се променя всекидневно, с всяка година. Промените могат да се измерят от десетилетие на десетилетие, а причината да са измерими е, че е имало писатели, както и разни други хора, обладани от страстта да измерват.
Да си свободен е просто задължението на нашето време — свободен от всичко ненужно и фалшиво, колкото и дълбоко да е вкоренено в човешката природа. Но тази надежда за свобода, тази необходимост от свобода, нито за миг не означава, че човек трябва да изгуби всякакви задръжки. Тъкмо напротив, свободата, истинската свобода води живота и природата на човека все по-близо до реда, красотата, изяществото и значимостта — които естествено винаги би трябвало да могат да се коригират в подробностите си, да се ревизират, подобряват, пречистват, разширяват и задълбочават.
Културата навлиза в същността на човешкия живот. Въпреки това не навсякъде тя е добре дошла. За да стане малко по-добре дошла, към нея трябва да се прибави и хуморът, от който винаги се ражда хубавото. Човек не може да закичи човешката раса с лошо име, ако през това време не се усмихва. Прикачването на лоши прозвища може да е необходимо, а и самите те да са за времето си точни, но да не се усмихваш през това време е нелепост, унищожаваща ефекта, тъй като без хумор няма надежда, а човек не може да живее без надежда, както и без почва под нозете си.
Животът управлява света, безличния и свободен живот. Анонимният човек всеки ден разказва своята история с помощта на писателите — професионалисти и любители, но най-големият разказвач от всички е времето, промяната или смъртта. Но смъртта е не само наша съдба и наш враг. След рождението тя е най-щедрият ни дар, а след истината — най-щедрият ни приятел.
Сега съм в Сан Франциско по случай двайсетгодишнината от излизането на първата ми книга — началото на моя живот като писател, като сила в живота на своето време, като глаголстващ представител на своята анонимна особа и на всички ония, чиито въжделения са като моите — да живееш творчески, да живееш честно, никого да не наскърбяваш (доколкото това е възможно), да се радваш на тленността, да не се боиш нито от смъртта, нито от безсмъртието, да обичаш глупците и неудачниците много повече от мъдреците и светците (тъй като последните са далеч по-малко на брой), да вярваш, да се надяваш, да се трудиш и да вършиш всичко това с хумор.
Да казваш да и да не казваш не.
Имам ли съвети към неродения писател?
Нямам, защото всеки е роден писател, а писателят, който е писател, не се нуждае от съвет и не го търси.
Какво мога да кажа за различните курсове по писане в колежи и университети?
Безполезни, напълно безполезни.
Писателят е духовен анархист — такъв, какъвто в дъното на душата си е всеки човек. Той е недоволен от всички и от всичко. Писателят е най-добрият приятел на всеки човек и единственият верен неприятел — един добър и велик неприятел. Той нито върви с тълпите, нито вика заедно с тях. Писателят, който е писател, е бунтовник, който пред нищо не се спира, той не се съгласява не защото не е намерил нещо, с което си струва да се съгласиш. Той не би се съгласил и когато нещо си струва дори и наполовина да се съгласиш с него, не би се и полусъгласил. Той няма да почива и да спи, както почиват и спят останалите. Умре ли, вероятно ще умре, както умират и другите, но докле е жив, той е по-жив от всички останали, дори от останалите писатели. Писателят, който е писател, е също така и глупец. Няма в света друг човек, когото тъй лесно да принизиш, осмееш, отхвърлиш и оскърбиш. И точно така трябва и да бъде. Той е и малко луд, но е по-нормален от всички други, с най-добро духовно здраве, единственото духовно здраве, за което си струва да се тревожим — живото, творческо, уязвимо, доблестното и арогантно духовно здраве на свободния човек.
Аз съм писател, който е писател, такъв съм от двайсет години, надявам се и още двайсет да бъда такъв.
Ще остана, тъй както ще останат всички други. Никой спрямо никого не ще си послужи с експлозив. Като знае това, като вярва в това, писателят, който е писател, чертае планове, от време на време проверява здравето си и пише своите писания с все по-целенасочена интелигентност, хумор и обич. Гордея се с тези двайсет години, макар че никой не ми е дал медал. Гордея се, че съм писател и хич не ме е грижа с какво се гордеят другите.