О, Луиджи, твоите кости, пръснати в бездните на океана, заслужаваха един паметник, където признателният изгнаник да може един ден да ти се отплати с една сълза върху свещената италианска земя!
Луиджи Карнилия беше от Деива, малко село в Ривиерата, на изток от Генуа. Той не беше добил образование в страната, където управлението и поповете държат седемнайсет милиона неграмотни, но запълваше тая празнота с високата си интелигентност. Без да притежава ония познания по мореплаване, от които се създава кормчията, той управляваше „Луиза“ чак до Гуалегвай, без да е бил някога там, с прозорливостта и успеха на опитен мореплавател. В боя срещу корабите главно благодарение на него не попаднахме във властта на врага. Снабден с един тромбон и застанал на най-опасното място, той заплашваше нападателите. Висок и много здрав, той съчетаваше у себе си ловкост и необикновена физическа сила, така че като го видеше, човек можеше без страх от преувеличение да възкликне: „Тоя стига за десет!“ Много приятен в обикновените си отношения, той имаше дарбата да събужда любов към себе си у всеки, който влизаше в досег с него. Още един мъченик на свободата! Един от многото италианци, предопределени да й служат навсякъде, само не и в нещастната си родна земя!
ПЛЕННИК
За отбелязване е, че през време на продължителното си военно поприще не съм попадал в плен, въпреки че съм бивал много пъти в твърде опасно положение.
Но понеже нашето въстаническо знаме на Рио Гранде дел Суд не беше признато, ние можехме вече да бъдем пленени навсякъде, където доближим сушата.
Стигнахме в Гуалегвай, в провинцията Ентре-Риос, където ни помогнаха твърде много капитанът на голетата29 „Пинтореска“ от Буенос Айрес и нейните пътници, живеещи и родени в тия земи.
Като срещнахме поменатата голета в Ибиси, малък приток на Гуалегвай, аз изпратих Луиджи да поиска някои продукти. Тогава тия великодушни хора ни предложиха да ни придружат до Гуалегвай, където отиваха.
Нещо повече: те ме препоръчаха на управителя на областта, дон Паскал Ехагуе, който, понеже трябваше да отпътува, благоволи да ми остави собствения си хирург дон Рамон дел Арка, един млад аржентинец, който веднага извади куршума, останал в шията ми, и положи особени грижи за лекуването ми.
Аз живях в къщата на дон Ячинто Андреус през шестмесечното си пребиваване в Гуалегвай и се радвах на вниманието и любезността на цялото му семейство.
Но не бях свободен! Въпреки благоволението на Ехагуе и вниманието, което доброто население проявяваше към мен, бях длъжен да не се отдалечавам без предварителното разрешение на диктатора на Буенос Айрес, от когото зависеше управителят на Ентре-Риос; а той никога не разрешаваше сам.
Като ми заздравя раната, започнах да яздя кон: позволяваха ми да се отдалечавам на десет или дванадесет мили. Освен храната, която дължах на щедростта на дон Ячинто, даваха ми всеки ден по едно „пецо“30, което беше предостатъчно за този край, където се харчи малко.
Но всичко това не можеше да се равни на свободата, от която бях лишен. От някои по-добросъвестни люде(или неприятели) ми се даде да разбера, че на управлението нямало да бъде неприятно, ако изчезна; и без да му мисля много-много, реших да се измъкна, като вярвах, че това няма да стане тъй трудно и че последиците няма да бъдат толкова сериозни.
Комендантът на Гуалегвай беше някой си Милан. Той не се държеше зле към мене, понеже тъй му било заповядано от областното управление, и до бягството си аз наистина нямах никакво основание да се оплаквам от него, въпреки че той бе проявил твърде малък интерес към личността ми. И тъй, реших да се махна и се подготвих. През една бурна вечер аз се отправих към къщата на един добър старец, когото често посещавах, на около три мили от Гуалегвай; открих му намерението си и го натоварих да ми намери един водач, който да ме откара със собствени коне до Ибикуи, а там се надявах да намеря някое превозно средство, с което да отида инкогнито в Буенос Айрес или Монтевидео.
Старецът намери водач и коне и ние поехме напреко през полята, за да не бъдем забелязани. През нощта преминахме почти все галоп петдесет и четири мили. На разсъмване бяхме на около половин миля от Ибикуи, т.е. чифлика с това име. Моят водач ми каза да съм почакал в гората, където се намирахме, а той щял да иде да вземе някои сведения от къщата. Той се отправи към къщата, а аз останах, доволен, че ще мога да си отпочина за малко от препускането: зер аз бях моряк и следователно — непривикнал към езда. Скочих от коня и завързах юздата му о една акация. По тези места горите са акациеви, но дърветата са толкова нарядко, че конниците могат свободно да препускат през тях.