Пиратиним, тогава седалище на републиканското правителство, е малко, но приятно с алпийското си разположение село. Център на областта със същото име, то е заобиколено от много войнствено население, предано на републиканската система. Понеже в Пиратиним бездействувах, поисках да мина в операционната колона при Сан Гонсалес и ми се разреши.
Представиха ме на Бенто Гонсалес, който ме прие много добре. Прекарах известно време в обществото на тоя необикновен човек, когото природата бе наистина щедро надарила, но на когото съдбата почти винаги се противопоставяше — за щастие на бразилската империя.
Бенто Гонсалес беше образец на блестящ и благороден воин. Когато се запознах с него, той наближаваше шестдесет години. Висок и пъргав, той яздеше един буен кон с лекотата и ловкостта на някой свой млад земляк; а знае се, че хората от Рио Гранде се броят между първите конници в света. Крайно храбър, в двубой той би победил, може би всеки силен кавалерист. Той беше по душа крайно великодушен и скромен и вярвам, че не бе подтикнал сънародниците си да се освободят от империяа с цел да възвеличи себе си. Като всеки син на тоя храбър народ, той беше въздържан и на бойното поле се хранеше само с асадо (печено месо) като обикновен войник. Това беше единствената храна в тия извънредно богати откъм добитък поля, където при водене на война избягват преголемите товари, главна пречка за европейските войски. Тогава за пръв път споделих войнишката му храна с толкова голяма интимност, сякаш бях негов равен и другар от детинство.
С тия свои качества Бенто бе идол за сънародниците си. И все пак, въпреки многото си качества, той беше нещастен в сраженията — нещо, което винаги ме е карало да смятам, че щастието играе голяма роля във военните събития.
Освен това храбрият генерал на републиката беше лишен от едно качество постоянство в сраженията. А това, според мене, е голям недостатък. Когато се почва каквато и да било битка, трябва предварително добре да я обмислиш, но почнеш ли я веднъж, не бива да се отказваш от победата, докато не опиташ последните си сили, докато не хвърлиш в действие последните си запаси.
Придружих Бенто Гонсалес до Канудос, брод на канала Сан Гонсалес, който съединява лагуните Патос и Мерин. Тоя брод бе преминат от Силва Таварес, който се боеше да се срещне с преследващата го отблизо първа бригада на републиканската войска. Като не можа да настигне неприятеля, бригадата отстъпи и аз поех към Пиратиним заедно с председателя.
Същевременно получихме сведения за сражението при Рио Пардо, където имперската войска била напълно сразена от републиканската.
ПАК КОРСАР
На мене възложиха да въоръжа два малки кораба, които се намираха в реката Камакуан, вливаща се в лагуната Дос Патос. Залових се с приготовленията заедно с няколко другари, дошли с мене от Монтевидео.
Росети остана в Пиратиним да редактира вестник „О Ново“ („Народ“), работа, за която той беше подготвен повече от всеки друг.
Пристигнах на р. Камакуан в чифлика на Бенто Гонсалес, дето се намираха двата малки кораба. Въоръжихме ги и ги кръстихме — единия „Републиканец“, командуването на който пое североамериканецът Джон Григ, другия, по-големия. „Рио Пардо“, командуването на който поех аз.
Заплавахме по лагуната Дос Патос. Пленихме една сумака, твърде голяма и богато натоварена. Разтоварихме я на западния бряг на езерото, близо до Камакуан, и след като измъкнахме от нея всичко, което можеше да бъде полезно за нашата малка корабостроителница, я подпалихме. Тая първа плячка обогати донякъде твърде малкия ни флот. Нашите хора, които дотогава, имаха много малко средства, получиха голяма част от плячката; оставаше да се направи нещо за обличането им.
Монархистите, които дотогава ни презираха, започнаха да чувствуват нашето значение в лагуната и прибягнаха към многобройните си военни кораби, за да ни преследват.
Нашият живот беше много деен, пълен с опасности, поради численото превъзходство на неприятеля и поради силата му във всяка военна област; но в същото време беше красив и допадаше много на природата ми, склонна към приключения.
Нашият живот не се ограничаваше само в мореплаването; ние имахме на борда седем коня и намирахме други навсякъде в ония земи, където конете са в изобилие: когато се налагаше, се превръщахме в кавалерия, която не беше толкова блестяща, но затова пък всяваше страх и ужас.
По бреговете на лагуната имаше някои чифлици, които поради превратностите на войната бяха изоставени от собствениците им. В тях имаше всякакъв добитък за храна и за езда. Нещо повече, в почти всички тия стопанства имаше росас (обработени земи), където се намираха в изобилие всякакви зеленчуци: кукуруз, фасул, сладки картофи и често много хубави портокали.