Хората, които ме придружаваха, бяха същинска космополитична сбирщина, съставена от хора от всички цветове, както и от всички народности. По-голямата част от американците бяха освободени роби — черни или мулати, и обикновено те биваха най-добрите и най-верните. От европейците имах седем италианци, на които можеше да се разчита. Останалите бяха моряци-авантюристи, известни по американските брегове на Атлантическия и Тихия океан под името Freres de la cote; безспорно това съсловие доставяше екипажите на американските пиратски кораби и на корабите, които бяха в услуга на търговията с роби.
Аз се отнасях към хората си може би с излишна доброта, понеже тогава още не познавах човешката природа, склонна към низости, особено когато човек е невеж. Наистина на моите малко дисциплинирани другари не липсваше смелост: те изпълняваха точно заповедите ми и ми даваха малко поводи да бъда строг към тях — нещо, от което бях доволен. Тук му е мястото да отбележа, че при различните обстоятелства, при които ми се е падало да командувам подобни хора, винаги са ме слушали. На Камакуан, където беше нашата малка корабостроителница и откъдето беше излязъл републиканският флот, по дължината на по-голяма част от реката, простираща се върху безкрайна повърхнина, живееха многочелядните семейства на председателя Бенто Гонсалес и на братята му.
По тия пространни земи и извънредно красиви поля пасеше безброен добитък, който бе пощаден от войната, понеже се намираше надалеч. Земеделските произведения също тъй бяха в изобилие.
Сега трябва да отбележа, че никъде по света не може да се намери по-сърдечно и по-искрено гостоприемство от това в областта Рио Гранде. После, в ония домове, където навсякъде се чувствуваше добротата на патриарха на тия семейства и по-голяма симпатия поради единство в схващанията, не ще и дума, ние бивахме посрещани с неизразима сърдечност.
Чифлиците, които поради близостта им до лагуната и поради удобствата и радушния прием посещавахме най-често, бяха тия на дона Антония и дона Ана, сестри на Бенто Гонсалес. Първият беше разположен на устието на Камакуан, а вторият на устието на Аройо Гранде. Не знам дали върху въображението ми не е упражнила известно влияние моята възраст, която по онова време ме предразполагаше да украсявам всяко нещо, тъй като бях млад и неопитен. Във всеки случай няма моменти в живота ми, които да се представят във въображението ми по-очарователни, по-спокойни и по-приятни от прекараните в любезното общество на тия две сестри и на милите им семейства.
Особено къщата на дона Ана беше за нас истински рай. В напреднала възраст, тая жена имаше очарователен характер. Тя държеше при себе си едно семейство, емигрирало от Пелотас (селище на брега на Сан Гонсалес), чийто глава беше дон Паоло Ферейра. Три девойки, една от друга по-мили, украсяваха това блажено място, и една от тях, Мануела, завладя безусловно душата ми. Аз никога не престанах да я обичам, макар безнадеждно, защото тя беше годеница на един от синовете на президента. Аз обичах красивия идеал в това ангелско създание и в любовта ми нямаше нищо оскверняващо. По повод на едно сражение, в което бяха сметнали, че съм убит, аз узнах, че не съм безразличен на това ангелско създание, и това беше достатъчно да ме утеши за невъзможността да го имам. Впрочем, жените на Рио Гранде изобщо са много красиви, както е красиво и самото население. Не бяха грозни и цветните робини, които се намираха в тия много добре обзаведени чифлици.
Близко до ума е, че когато някой противен вятър, някоя буря или експедиция ни тласкаха към Аройо Гранде, това беше за нас истинско празненство.
Ние винаги виждахме и поздравявахме с истинско удоволствие, с много шумни викове горичката от тирива (вид много висока палма), която ни сочеше началото на рекичката.
Когато пък трябваше да пренесем нашите любезни и мили домакини до Камакуан, където отиваха на гости на дона Антония и на приятната й компания, тогава се надпреварвахме кой да прояви повече грижи и внимание към хубавите пътнички. И който успееше да прояви повече любов, уважение и благоговение към тия мили създания, се гордееше.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТ СРЕЩУ СТО И ПЕТДЕСЕТ
След пленяването на сумаката „Брик Скунер“ търговските кораби на нашите противници плаваха винаги придружени от военни кораби, така че беше мъчно да ги ограбим. И тъй, експедициите на нашите два кораба трябваше да бъдат ограничени в няколко набега в лагуната и то с незначителен успех, понеже бяха преследвани от противника по море и суша.