За да накараме неприятеля да си мисли, че сме много хора, ние запяхме републиканския химн на Рио Гранде. „Война, война! Огън, огън! Срещу жестоките тирани, а също и срещу аристократите, които не са републиканци!“, като усилвахме колкото се може повече гласа си, докато в същото време двамина от нашите хора насочваха по едно копие от всяка врата — нещо, което възпираше неприятеля да ни атакува.
Към три часа след пладне неприятелят се оттегли, като остави шест трупа около галпона и други на различни разстояния. Имаше също тъй и много ранени, между които и началникът, който беше със строшена ръка.
Ние имахме всичко на всичко осем ранени. Росети, Луиджи и другите наши другари не можаха да ни помогнат, понеже бяха надалеч или без оръжие, и колкото да им е било тежко, някои трябвало да преплуват реката, преследвани от враговете; други се скрили в гората, а един невъоръжен бил убит.
Това извънредно опасно сражение, което завърши тъй блестящо, предизвика голямо доверие у нашите хора и у жителите на ония брегове, изложени от дълго време на неприятелските нашествия на тоя хитър и смел човек.
Безспорно Морингуе беше най-добрият пълководец на монархистите, особено при експедициите на изненада, в които съчетаваше отличното познаване на местността и хората с изпитана хитрост и смелост. Макар и роден в Рио Гранде, той причини голяма вреда на републиканската кауза, и империята до голяма степен дължи на него подчинението на областта.
ЕКСПЕДИЦИЯТА В САНТА КАТЕРИНА
След описаното събитие в лагуната Дос Патос не се случи нищо значително. Започна се строежът на два нови малки кораба, материалите за които изкарахме от нашата плячка. При работата в помощ ни се явиха съседите, които бяха винаги добри към нас.
Като завършихме двата нови кораба и ги въоръжихме, ние бяхме повикани при Итапуа да действуваме с войската, която тогава обсаждаше главния град на областта — Порто Алегре.
Поради липса на артилерия войската не направи нищо; нищо не можахме да направим и ние през цялото време.
Тогава бе замислена една експедиция в областта Санта Катерина и мене ме повикаха да взема участие в нея, като придружа генерал Канабаро, главнокомандуващ всичките сили, предназначени за тая област.
Двата по-малки кораба останаха в лагуната под заповедите на Зефирино д’Утра, а с другите два придружих дивизията на Канабаро, която трябваше да действува по суша, докато аз щях да действувам по море. С мене бяха неразделният Григ и най-добрите от другарите ми. Лагуната Дос Патос е дълга сто и тридесет мили и широка средно от петнадесет до двадесет мили. При устието, което я свързва на изток с океана, на десния бряг се намира Рио Гранде дел Суд, крепост, важна колкото и самата столица.
На противоположната страна е Рио Гранде дел Норд, също крепост.
Тия две крепости, както и Порто Алегре, бяха в ръцете на монархистите. Понеже неприятелят владееше единственото устие на лагуната в морето, за нас беше невъзможно да излезем от нея и бяхме принудени да приготвим коли, върху които да пренесем нашия флот. Това показва колко големи са били корабите ни.
Като натоварихме корабите на колите, ние потеглихме на път и преминахме едно пространство от петдесет и четири мили. Из пътя не срещнахме никаква мъчнотия, чак до бреговете на езерото Тарамандай, където ги разтоварихме, снабдихме ги с въжета и платна и ги нагласихме за плаване.
Езерото Тарамандай, образувано от водите, стичащи се по източния склон на Еспинасо, има много плитко устие, което го свързва с Атлантическия океан. Освен това при този образуван от наноси и негостоприемен бряг морето е винаги развълнувано от постоянните ветрове на горещия пояс.
КОРАБОКРУШЕНИЕ
Готови за тръгване, ние дочакахме прилива и към четири часа след пладне навлязохме в морето.
При тоя случай ни беше от много голяма полза нашият опит в тласкане на корабите сред вълни, без който не зная как щяхме да можем да навлезем в морето. Макар че избрахме времето на прилива, дълбочината на водата не беше достатъчна. Все пак привечер нашите усилия се увенчаха с успех, и ние пуснахме котва в океана, извън яростните вълни, на около шестстотин метра от брега. Към осем часа след пладне отплавахме от оная точка, при слаб южен вятър, който малко по малко се засилваше, докато накрая се превърна в ураган и на следния ден в три часа следобед ние претърпяхме корабокрушение близо до устието на река Арерингуа: корабът „Рио Пардо“, който командувах аз, бе разбит сред ужасните крайбрежни вълни и загубихме в океана шестнайсет души.
Още през първите вечерни часове след отпътуването ни от Тарамандай, от юг задуха вятър, който постоянно се засилваше и ставаше все по-заплашителен. Ние плавахме успоредно на брега. Корабът „Рио Пардо“, който имаше тридесет души на борда, едно дванадесеткалибрено оръдие, което можеше да се върти на всички посоки, много корабни принадлежности и хранителни припаси за екипажа, бе извънредно много затруднен от вълните, в които някой път оставаше потопен по цели минути.