Ние се биехме смело, но не беше малка и помощта, която Мануел Родригес, командуващ оръдието на брега, ни даваше с точната си стрелба.
Неприятелят се бе разпалил твърде много против „Рио Пардо“ и на няколко пъти, когато го виждах да се приближава повече, все очаквах абордаж; във всеки случай ние бяхме готови на всичко, но не и да отстъпим. Най-сетне след няколкочасово яростно сражение за наша голяма изненада той се оттегли. По-късно научихме, че причината за оттеглянето му била смъртта на коменданта на „Белла Американа“ (един от най-мощните неприятелски кораби).
Остатъкът от деня използувахме да погребем мъртвите и да поправим вредите, претърпени от нещастния „Рио Пардо“.
На следния ден неприятелят се задържа недалеч от нас, за да се подготви за ново сражение. По-късно, защитени от тъмнината на нощта, ние вдигнахме котва за Лагуна, понеже южният вятър бе притихнал.
Преди това бяхме тихичко прехвърлили оръдието от брега на кораба и когато неприятелят откри, че сме отпътували, ние бяхме вече доста надалеч. Той можа да ни настигне едва на следната утрин и даде няколко изстрела, без да ни засегне.
Влязохме в лагуната Санта Катерина, радушно посрещнати от нашите, които се учудиха как сме могли да се измъкнем от толкова по-силен неприятел.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Други, и то много сериозни, работи ни очакваха в лагуната. Напредването на неприятелската войска, която беше многобройна по суша, както и нашето насилническо държане към жителите на Санта Катерина, подтикнаха на някои места населението да се вдигне срещу републиката. Между другите се разбунтува и селото Имириу, разположено в дъното на лагуната, на югозапад.
Генерал Канабаро ми възложи противната задача да покоря това село и за наказание да го оплячкосаме.
И тъй, аз трябваше да изпълня заповедта, въпреки че и при републиканското управление е отвратително човек да се подчинява слепешком.
Гарнизонът и населението се бяха приготвили да се защищават откъм лагуната. Слязох на суша на три мили на изток и ги нападнах неочаквано от планината, т.е. в гърба. Като разбихме гарнизона и го принудихме да избяга, станахме господари на Имириу.
Аз пожелавам за себе си и за всеки, който не е забравил, че е човек, да не му се възлага задачата да плячкосва. Смятам, че макар и да имам обширни доклади върху тези злодеяния, невъзможно е да се разкажат подробно всичките им гадости и мерзости. Аз не съм преживявал друг ден, изпълнен с толкова горчивина и с толкова отвращение от човека. В тоя злополучен ден усилията ми да обуздая поне насилията спрямо хората бяха безкрайни и успях, благодарение на сабята си и благодарение на това, че рискувах живота си; но колкото се отнася до всевъзможните вещи, не можах да предотвратя страхотния безпорядък. Авторитетът на командуването, както и ударите със сабя, към които прибягнахме аз и няколко офицери, незавладени от необузданата алчност, не помогнаха. Не помогна също тъй и нарочно разпространеният слух, че неприятелят се връщал значително подсилен и като завари хората така разпръснати и пияни, ще ги избие до един.
Впрочем тоя слух в основата си не беше лишен от истина, защото неприятелят се виждаше по височините, но не смееше да ни нападне. Нищо не беше в състояние да удържи нахалните грабители. За съжаление това село, макар и малко, беше богато запасено с всякакви стоки, особено със спиртни напитки, понеже в него имаше складове, които снабдяваха значителна част от планинското население. Естествено пиянството беше обхванало всички.
Трябва да отбележа, че аз не познавах хората си, повечето от които бяха нови и крайно недисциплинирани. Не ще и дума, че ако само петдесет неприятели ни нападнеха в това състояние, щяха да ни унищожат.
Най-сетне със заплахи, удари и дори разстрелвания успяхме да приберем в корабите тия побеснели зверове. Натоварихме и няколко бъчви ракия и хранителни припаси за дивизията и се завърнахме в Лагуна.
СРАЖЕНИЕ И ПОЖАР
В деня на отстъплението и прехвърлянето върху десния бряг на цялата наша дивизия заедно с много материали, на мене ми се отвори работа, защото освен че не бяха много хората ми, но по-голямата част от тях бяха кавалеристи, а при това в пространството, което трябваше да преплаваме, имаше силно течение.
И тъй, аз работих усилено от заранта до обед, като употребих всичките лодки, с които разполагах, за да прехвърля всичко. После се отправих към входа на лагуната и заех позиция нависоко, за да наблюдавам неприятелските кораби, пълни с войска, които се движеха комбинирано с войските по суша.
Преди да се изкача на планината, предупредих генерала, че неприятелят се тъкми да влезе със сила в пристанището на Бара, действие, в което не се съмнявах, понеже бях видял маневрите на неприятелската ескадра от мястото, където извърших прехвърлянето. После, като стигнах нависоко, се уверих напълно в това. Неприятелските кораби на брой двадесет и два, не бяха с голяма вместимост, ала отговаряха на дълбочината на устието на лагуната. Веднага уведомих повторно генерал Канабаро. Нямаше време за губене. Обаче било поради колебливост от страна на генерала, било поради необходимостта хората да се нахранят и да си поотпочинат, факт е, че никой не дойде навреме, за да подпомогне защитата на устието, място, където, ако се настанеше нашата пехота, можеше да унищожим неприятеля. Вместо това съпротивата бе проявена от батареята, разположена на източния нос и командувана от смелия капитан Еспосто; но поради недостатъчната опитност на артилеристите и поради лошото състояние на оръдията, тя причини само незначителни щети на неприятеля. Същото се случи и на борда на трите малки републикански кораба, командувани от мене; екипажите бяха малобройни, а в тоя ден мнозина, и то най-добрите, бяха останали да прехвърлят върху брега остатъка от дивизията и някои, които се опъваха, за да не бъдат изложени на една ужасна и неравна битка. Слязох от планината и бързо се озовах на мястото си на „Рио Пардо“. Пристигнах, когато моята несравнима Анита с присъщата си смелост бе дала вече първия оръдеен изстрел и ободряваше изплашената сган.