На мене не ми беше приятно да оставя толкова назад кавалерията ни, понеже, тя беше съставена от съмнителни хора, повечето пленени при Санта Витория. Затова с всички сили подтиквах пехотинците си да влязат в сражение, но напразно. Когато стигнах на една височина, видях ужасното положение на нашите и разбрах, че вече няма време да повлияя върху победата и трябваше да се погрижа да не загубим всичко.
Извиках дванадесет от най-силните и най-смелите си моряци, които веднага се затичаха, щом чуха гласа ми, въпреки че бяха изморени от дългия и усилен поход, и ги накарах да заемат позиция върху място много изгодно за пехотата; беше не само високо, но и осеяно с остри скали и храсталаци. От това място започнахме съпротивата срещу неприятеля, като му дадохме да разбере, че не е навсякъде победител.
На това място се оттегли полковникът с неколцина смелчаци, след като бе проявил върховни усилия и неизказана смелост да спре бегълците. Пехотата с майор Пеиксото, който беше мой подчинен, също тъй се присъедини към нас. Нашата защита беше страхотна и гибелна за неприятеля. Ние изгубихме много пехотинци от ония, които, останали назад, се смесиха с бегълците ни кавалеристи и почти всички бяха избити. Между това ние, възлизащи на седемдесет и трима души, залегнали на силна позиция, водехме битката с неприятеля в наша полза, понеже той беше лишен от пехота и беше слабо привикнал към този род войска. Ала нашата позиция бе откъсната и трябваше да потърсим по-сигурно убежище, откъдето да можем да се оттеглим, без да бъдем обезпокоявани от неприятеля; и най-вече — да не дадем на неприятеля-победител време да събере отново всичките си сили и на нашите - да загубят пламъка си.
Пред нас, на около една миля, се виждаше един капон (гъста горичка); ние започнахме да се оттегляме в посока към него. Неприятелят се опитваше да ни загради по пътя и ни нападаше винаги, когато теренът му позволяваше. Благодарение на това, че нашите офицери, все изпечени воини, бяха въоръжени е карабини, ние отблъсвахме твърдо нападенията на неприятеля. По този начин успяхме да се промъкнем в горичката. Там избрахме една полянка, където се спряхме да починем в очакване на нощта. На няколко пъти неприятелят извън горичката ни предложи да се предадем, но ние не му отговорихме.
ВРЪЩАНЕ В ЛАГЕС
Като се стъмни, направихме някои приготовления за отпътуването. Най-трудно беше за ранените, между които се намираше и майор Пеиксото, с куршум в крака. Към десет часа вечерта, след като натъкмихме по най-добър начин ранените, потеглихме на път. Вървяхме в покрайнината на капона, който оставаше вдясно, като се стремяхме да стигнем мато (гората). Тая гора, може би най-голямата в света, се простира от наносите на Ла Плата до тия на Амазонка.
Трите окръга Чима да Сера, Вакария и Лагес са кампестрес сред гората, т.е. равнини, обградени от нея. Коритабанос, разположен в окръга Лагес, в областта Санта Катерина, беше театърът на моя разказ.
И тъй, ние вървяхме в покрайнината на капона по посока към Лагес, за да се съединим отново с корпуса на Арана, откъснат злополучно от нас. Когато излизахме от капона, станахме свидетели на един от ония случаи, които доказват в каква голяма степен човек се влияе от обстоятелствата и колко властен е паническият ужас, дори и над най-смелите. Вървяхме мълчаливо и, естествено, готови да се бием, ако срещнем неприятеля. И тъй, един кон, който вероятно бе загубил ездача си през деня и който беше с юзди, мундщук и седло и се мъчеше да пасе, при малкия шум, предизвикан от нас, се изплаши и хукна да бяга. Някой извика: „Неприятелят!“ и се спуснаха в гъстата гора заедно - всички ония седемдесет и трима души, които в продължение на няколко часа се бяха сражавали срещу петстотин неприятелски войници. При това те се разбягаха така, че макар да загубихме няколко часа да ги събираме, не можахме да намерим всички. Във всеки случай, след като събрахме от тях колкото може повече, продължихме пътя си и призори стигнахме в покрайнината на голямата гора, насочени към Лагес.