Републиканската войска на Рио Гранде беше съставена в по-голямата си част от храбри воини граждани, които обаче не смятаха, че трябва да остават под знамената, щом според тяхното разбиране не е време за бой и опасността за отечеството е минала; тогава те напускаха редовете, без да чакат заповедта на началниците. Тоя порок ставаше за нас почти гибелен при тия обстоятелства, при които някой по-предприемчив неприятел можеше да ни смаже, възползувайки се от безредието и слабостите ни.
Серанците, хора от околните планини, първи започнаха да напускат редиците и да отвеждат със себе си не само собствените си коне, но също тъй и конете, принадлежащи на дивизията. Хората на Портино от областта Мисионес последваха примера им; и скоро войската ни оредя толкова много, че бяхме принудени да напуснем Лагес и да се оттеглим в областта Рио Гранде, понеже се бояхме от приближаването на врага, срещу когото нямаше да можем да удържим. Останалите войници, лишени от необходимото, особено от облекло, попаднали в планинска местност, където студът започваше да става непоносим, се деморализираха и на висок глас искаха да се върнат в огнищата си, т.е. в ниската, слънчева част на областта.
Полковник Теиксейра бе следователно принуден да отстъпи на тези искания: заповяда ми да сляза от Сера с пехотата и моряците и да се присъединя към войската; той щеше да тръгне след нас с кавалерията.
Слизането беше много мъчно поради трудния път и поради яростната враждебност на жителите от този край, запалени врагове на републиканците. Колкото и да е чудно, факт е, че селяните, които повече от всички други би трябвало да обичат републиканската войска, я ненавиждат и се борят срещу нея.
Слязохме по пелуфската горска пътека: бяхме шестдесет души и трябваше да се натъкнем на ужасни засади, от които се спасихме по чудо, благодарение на решителността на хората, които командувах, и на малката опитност на неприятеля.
Понеже пътеката, по която се спускахме, беше много тясна, неприятелят, който беше от тоя край и го познаваше отлично, избираше най-опасните места за засади; хвърляше се бясно и с ужасни викове върху нас, като ни обстрелваше от най-гъстите си части. И все пак със смелото си държане ние вдъхнахме такъв страх у тия планинци, че в края на краищата имахме само един убит кон и неколцина леко ранени войници. Стигнахме в главната квартира в Малахара, отстояща на дванадесет мили от Порто Алегре, където се намираше председателят Бенто Гонсалес, тогава главнокомандуващ.
СРАЖЕНИЕ НА ПЕХОТАТА
Републиканската войска се подготвяше за поход, когато ние се присъединихме към нея. След поражението при Рио Пардо неприятелят, съвзел се в Порто Алегре, бе излязъл оттам под командата на стария генерал Джорджио и се бе настанил по бреговете на реката Као, под закрилата на военните си кораби, с многобройна артилерия и подсилен с доста пехота. Там неприятелят очакваше да пристигне генерал Калдерон със значителна кавалерия, идващ от Рио Гранде.
Империята, при всичките средства за поквара, с които разполагаше, не беше лишена от привърженици в областта Рио-Гранде, край, за който може да се каже, както за Рио те ла Плата, че там хората се раждат на кон и техният рицарски дух ги прави войнствени. Но не всичките хора, колкото и да са рицари, устояват на почестите, титлите, отличията и особено на всемогъщия метал.
Същият недостатък, който отбелязахме по-горе, т.е. отвращението, което републиканците изпитваха да стоят събрани под знамената, когато неприятелят не се вижда, улесняваше движенията му; и когато генерал Нето, който командуваше републиканските полски войски, бе събрал достатъчно хора, за да бие Калдерон, последният се бе съединил с основното ядро при Као, след като бе намерил много коне, от които тъй много се нуждаеха монархистите. Тъй че генерал Джорджио заплашваше с много по-голяма войска обсадниците на столицата и ги принуждаваше да вдигнат обсадата.
За председателя на републиката беше необходимо да се свърже с дивизията на Нето, за да бъде в състояние да се бие с неприятеля. Бенто Гонсалес извърши сполучливо свързването — нещо, което прави чест на военните му качества. За една европейска войска подобна маневра би била невъзможна поради препятствията.
Ние потеглихме с войската от Малакара, като се насочихме към Сан Леополдо (немска колония); минахме нощем на две мили от неприятелската войска и след четиридесет и осем часов поход, почти без да хапнем, стигнахме в околностите на Такуари, където срещнахме генерал Нето, който идваше срещу нас. Казах — почти без да хапнем; и действително, щом неприятелят усети движението ни, веднага усили хода си и макар че поради артилерията и припасите си беше много по-тежък от нас, настига ни на няколко пъти, когато си почивахме от дългия поход и печахме месо, единствената наша храна, и на няколко пъти ни принуждаваше да нарамим шишовете43 и да потеглим, бързо към целта.
43
Месото, главната храна на американските войски, се пече набучено на прът, следователно лесно се носи на рамо.