Отдадох се всецяло на стихията, която чувствувах като своя от толкова време, и на 5 февруари 1834 г. в седем часа вечерта напуснах Генуа през Порта дела Лантерна, изгнаник, предрешен като селянин. Тук започва моят обществен живот: след няколко дни прочетох за пръв път името си в един марсилски вестник, който съобщаваше, че съм осъден на смърт.
В Марсилия прекарах няколко месеца в бездействие. Постъпих помощник-капитан на борда на френския търговски бригантин „Юнион“. Едва вечер, тъкмо когато се канех, облечен празнично, да напусна корабната си стая и да сляза в града, нещо изпляска във водата на пристанището. Капитанът и аз се озовахме веднага до парапетите на задната част на кораба. Някакъв човек се давеше между кърмата на кораба и вълнолома. Аз се хвърлих и, за щастие, спасих живота на един французин при възторженото ръкопляскане на маса зрители.
Спасеният беше Жозеф Рамбо, четиринадесетгодишен. Бузата ми бе измокрена от сълзите на признателност на една майка и получих благословията на цяло едно семейство.
Години преди това бях имал същото щастие с приятеля и другаря си от детинство Клаудио Терезе, който щеше да се удави в пристанището на Смирна.
Едно пътуване пак с „Юнион“ в Черно море. Едно в Тунис с една военна фрегата, построена в Марсилия, после от Марсилия до Рио де Жанейро с нантския кораб „Нотоние“.
През последното ми пребиваване в Марсилия, където се бях върнал от Тунис, в града вилнееше холера, която вземаше маса жертви. Бяха уредени амбулатории, в които доброволци предлагаха услугите си. Аз дадох името си на една такава амбулатория и докато бях в Марсилия, част от нощите си прекарах в бдение над заболели от холера.
РОСЕТИ
Като пристигнах в Рио де Жанейро, в късо време намерих приятели. Росети, когото не бях виждал никога, но когото бих различил във всяка тълпа, благодарение на взаимното ни привличане, ме срещна в Ларго до Пасо.
Нашите очи се срещнаха и сякаш не за първи път. Усмихнахме се един на друг и станахме братя за цял живот, за цял живот неразделни.
Аз съм описал другаде добротата на тази красива душа. И може би ще умра, без да мога да положа един камък на онова място в Америка, където почиват костите на най-благородния измежду ония, които обичат пламенно нашето хубаво и нещастно отечество. В гробището на Виамао8 грябва да се намират останките на смелия лигурец Росети, паднал при едно неочаквано нощно нападение от страна на монархистите над това село, където той случайно се намирал.
След като прекарахме няколко месеца в бездействие, Росети и аз се заловихме за търговия. Но не бяхме родени за търговци.
Във войната, водена от републиката Рио Гранде против бразилската империя, бе пленен Бенто Гонсалес и неговият генерален щаб. Бе пленен също Дзамбекари, секретар на самия председател на републиката и главнокомандуващ войската, син на прочутия въздухоплавател от Болоня.
Росети взе корсарско разрешително от републиката и ние снабдихме с всичко необходимо „Мацини“, твърде малък кораб, в самото пристанище на Рио де Жанейро.
КОРСАР
Корсар! С дванадесет другари на борда на една гаропера9 в океана. Ние се противопоставяхме на една монархия и развявахме, първи, край ония южни брегове, знамето на свободата, републиканското знаме на Рио Гранде. Срещнахме една сумака10 натоварена с кафе, и я пленихме. Потопихме „Мацини“, понеже нямахме друг кормчия да го управлява в открито море. Росети беше с мене; но не всички мои другари бяха росетовци, искам да кажа - мъже с чисти прави. А някой, не стига че лицата им не вдъхваха доверие, ами отгоре на туй си даваха вид на крайно свирепи люде, за да сплашат невинните наши врагове. Естествено, аз се опитвах да ги обуздая и да смекча, доколкото беше възможно, страха на нашите пленници. Когато се качих на сумаката, пред мене се яви пътник бразилец и ми предложи в една кутия три скъпоценни брилянта. Не ги приех и заповядах да не се пипат личните неща на екипажа и на пътниците.
Това поведение запазих при всички подобни случаи и заповедите ми никога не биваха пренебрегвани, защото моите подчинени бяха убедени, че по тази точка съм непреклонен.
Ние свалихме пътниците и екипажа на север от Итапекоройа, като им дадохме спасителната лодка на „Луиза" (името на сумаката) и им позволихме да вземат собствените си вещи и каквото искат за ядене.
Отплавахме на юг и след няколко дни пристигнахме в пристанището Малдонадо, където бяхме посрещнати много добре от властите и от населението.
Малдонадо, на устието на Рио де ла Плата, е важен поради положението си и поради средно доброто си пристанище. Там заварихме един френски кораб, предназначен за лов на китове, и като корсари прекарахме весело на него няколко дни.
8
Виамао — село, близо до Порто Алегре. Републиканците бяха нарекли това село Сетембрина, в чест на една победа през септември.