А що се отнася до желанието да „излее сърцето си“, изпитващият такава потребност човек просто чувствува особено осезателно истината, че не е нещо съвсем откъснато и оставено само на себе си в цялата Вселена, — че въпреки космичната си изолираност и волевия си акт на бягство от Духа той си остава — макар и пасивно — свързан със своята Прароди-на: с царството на субстанциалния чист Дух, и че помощта, която може да дойде оттам, има по-широко поле на действие от всяка друга помощ във физическисетивния свят на грубо пространствените неща.
Той се заблуждава само в тълкуването на своето чувство, когато си въобразява, че стои — без каквото и да е междинно стъпало — лице в лице с вечното Прабитие\ не по-малко се заблуждава и когато възприема като „молитва“ това изливане на своята мъка пред невидими свидетели, което всъщност е една истинска, правдива, свята „изповед“.---
Подобна „изповед“ отговаря на една вродена необходимост на човешката природа и представлява акт на освобождаване на душата с
неоценимо значение за живота, затова всеки земен човек, който и да е той, би трябвало да излива от време на време сърцето си пред невидимите истински „изповедници“ така, че да стане способен да получава постоянен приток на нови сили от невидимия свят. —
Не бива да чакаме да бъдем сполетени от най-тежки душевни терзания, за да се решим на такава истинска „изповед“, която неизменно носи в себе си своето вечно валидно „опрощение“...
Едва след подобна „изповед“ и след осъщественото благодарение на нея освобождаване на душата трябва в истинска „молитва“ да поискаме онова, което се стремим да „измолимЩ---
Човек, който се „моли“ така, както трябва да се моли, наистина ще постигне духовно обновление, а такова обновление е нужно всеки път, когато външният живот притъпи душевните „пипала“. —
Ала „духовното обновление“ не е някакво обновление на животворната духовна искра в човека, а обновление на способността на душата да възприема всички влияния, които могат и искат да стигнат до нея от царството на чистия Дух посредством „антената“ на собствената й духовна сърцевина. —
Едва ли е възможно да се представи с думи на човешката реч единствената по рода си връзка между „духовната искра“ и „душата“ в земния човек, или пък да се направи опит тя да бъде обяснена с образи и сравнения.
Макар „душата“ ни да е за нас „единствено Реалното“, тоест: единственото дейно нещо, възприемано вътре в нас, сама по себе си тя не е нищо друго освен една органична, образувана по определени ритмични, хармонични закони структура, изградена от вечния океан на душевните сили, — структура, чийто кристали-зационен център е потопената в този океан „духовна искра“.--
Ние сме способни да възприемем в себе си своята собствена „духовна искра“ само дотолкова, Доколкото сме „душа“, и то единствено посредством проникващите до чистия Дух свое-
образни сили на „душата“, които са един вид нейни „пипала“...
Всяко духовно въздействие, стремящо се да стигне до земното ни съзнание, трябва неизбежно да мине през вечната „духовна искра“ в нас, където да бъде уловено от „пипалата“ на „душата“ и предадено по-нататък на мозъчната ни мембрана посредством определени „душевни органи“.---
И обратно, — понеже всички интензивни възприятия от външния земен живот привеждат на свой ред в трептене „душата“ посредством мозъчното съзнание, неизказано деликатният организъм на „душата“ бива непрекъснато разтърсван, което не само понижава — кога повече, кога по-малко — способността му да възприема духовни въздействия, но може понякога, и то за доста продължително време, да доведе до един вид „душевен паралич“. —