Който го е изпитал вече в себе си — а малцина всъщнбст не са го изпитвали, — едва ли ще има нужда да му казвам какво е обратното въздействие на този „душевен паралич“ върху душата...
В човека непрекъснато се извършва такова взаимодействие, ето защо „душевната“ хигиена не е в никой случай по-маловажна от хигиенните грижи за видимото земно тяло и неговите органи.--
Ние изпитваме постоянна потребност от „духовно обновление“ в смисъл на възобновяване на душевната ни енергия, за да остане „душата“ способна да възприема и да предава по-нататък духовни въздействия, — както не можем да се лишим от възобновяване на земнотелес-ните си сили, ако искаме да посрещнем както трябва изискванията на земния живот.--
А не съществува no-действен начин за непрестанно духовно обновление от постоянната готовност за молитва, — от „молитвата безспир“ като последица от тази готовност! —
Който е постоянно готов за молитва, чрез цялата нагласа на своя вътрешен и външен: — на своя съзерцателен и деен живот, за него истинската „молитва“ е също такава жизнена потребност, каквато е земната храна за физи-
ческото му тяло, и той няма вече нужда от особени поводи, за да бъде подтикван към „молитва“, макар че такива поводи никога не ще му липсват...
И не само наредените една след друга златни брънки от веригата съзнателни, добили форма молитвени актове освещават неговия живот! —
Освещава го и постоянната му волева нагласа за „молитва“, която — така да се каже — се „моли“ вместо него и тогава, когато всекидневните задължения и външните поводи за отвличане на вниманието правят невъзможно съзнателното формулиране на „молитва“.--
Стигнал веднъж дотам, за такъв човек става немислимо да започне или да завърши всекидневната си работа без истинска „молитва“.
Казано е обаче: — «Кога се молиш, влез в скришната си стая и си заключи вратата!»
Така че съвсем не е нужно — това би било дори посегателство срещу „душевния свян“ — околните да знаят, че се молим, освен ако не са се събрали повече хора, обединени от една и съща волева нагласа за „молитва“ и предоставили на едного от своите да даде словесен израз на тази нагласа. —
Но тогава всеки от тях трябва да знае какво представлява истинската „молитва“ и да се е издигнал вече до постоянна молитвена готовност, — иначе съвместната молитва би се превърнала в празен жест или в най-добрия случай — както например при общата „настолна молитва“ — в съблюдаване на един благочестив обичай, произлязъл наистина от някогашните съвместни молитвени актове на такива хора, които са знаели за тайната на истинската „молитва“ и не са искали да оставят без 1молитва“ и храненето на земното тяло.--
А на детето спокойно могат да се дадат молитвени текстове, съобразени с неговата чувствителност и възприемчивост, без на първо време да се очаква от него вътрешна нагласа, надхвърляща засега способността за концентрация на душевните му сили!
Невръстният още човек трябва да бъде въведен с най-голяма предпазливост най-напред в практиката на истинската „молитва“, преди да му се разясни механизмът на действува-
щите тук духовни съотношения.
Усвоил така практическото умение да се моли, той ще чуе близки вече за него неща, когато се запознае с цялото учение в неговата пълнота. —
Словесният израз, който запознатият с изкуството на истинската „молитва| решава да даде в един или друг момент на своя молитвен акт, е предоставен изцяло на неговия избор.
Молещият се може с еднакъв успех да се придържа към съществуващи молитвени текстове, станали може би скъпи и близки на сърцето му от най-ранно детство, или пък сам да подбере думите под напора на избликналите в него чувства дори ако такава молитва си остане само едно развълнувано сричане от гледна точка на словесната форма.