Ето защо не е трудно да се предположи, че и другото „търсене“, за което е тъй твърдо обещано, че непременно ще доведе до „намиране“, е на свой ред породено може би от някакво безпокойство, жадуващо да намери покой .
Ала „търсенето“ като необходимо условие за истинската „молитва“ всъщност предполага онова голямо спокойствие: — онова спокойствие, което се основава само на себе си и което не може по никой начин да бъде разколебано отвън. —
Това „търсене“ се нуждае винаги от целия човек, а не само от непрестанно ровещия като неспокойна хрътка интелект!
То представлява спокойно потопяване в съкровените дълбини на душата, —без каквото и да е вълнение, — без каквото и да е желание, — и без каквото и да е тревожно нетърпение.
Непростима глупост е да се мисли, че търсеното от нас ще бъде намерено по-бързо, ако се домогваме пламенно и бурно към него!
Това е равносилно на самозалъгване, което неизбежно би ни накарало, сломени и обезсърчени, да се откажем в края на краищата от всеки опит да „търсим“...
Търсещият трябва, напротив, да разбере, че сам спъва своите търсения, ако не запази пълна увереност в крайния си успех, — като човек, който знае къде точно е скрит даден предмет и е сигурен, че ще го намери, стига само да отмахне струпаните върху него неща.
Тази увереност не бива да почива единствено върху обещанието, че търсещият ще „намери“!
Такова търсене предполага само по себе си безусловното намиране, тъй като е невъзможно. да се търси, без веднага да последва и намирането. —
Обект на това „търсене“ е самият търсещ!
Ала колкото по-малко се стреми към себе си, , толкова по-бързо ще се намери!
Не бива да си създава никакъв образ, никаква предварителна представа за онова, което се надява да намери!
Трябва сам себе си да потопи в собствените си неизбродни дълбини, — без страх и без съпротива!
Прав трябва да се потопи в себе си и да не загубва присъствие на духа дори ако нозете му напуснат привичната си опора!
Нека с упование се остави да потъне до най-неизбродните си дълбини, напълно сигурен, че тук ще срещне не гибел, а единствено самия себе си!
Никаква предварителна представа на въображението му не бива да помрачава неговия поглед!
Не бива да очаква да съзре било вътре в себе си, било навън, „образи“, каквито никога досега не е виждал: — видения на други същества и на тайнствени светове!
Не бива да се надява на явления от царството на духовете!
Спускайки се в дълбините си, той ще се озове отначало обгърнат отвред в мрак, — ала колкото по-дълбоко в себе си се потопява, толкова повече този мрак ще отстъпва пред една нова, чудна светлина, докато търсещият не намери в най-съкровените си дълбини просветлен самия себе си, — докато не стане кристално ясен в най-вътрешната бездна на своето същество.--
Така неговото спускане ще бъде още от първия миг едно непрестанно намиране, докато не намери най-после в себе си онова, което не може да се изкаже, а само да се почувствува, тъй като и най-ясните слова си остават тъмни пред тази неописуемо сияйна вътрешна яснота...
Който е решен да „търси“ така, че непременно да намери, нека първо доведе до пълен покой цялото си земно тяло и просто да забрави, че съзнанието му се „носи“ от тялото на едно животно.
Нека след това търсещият затвори бавно очи и скръсти ръце, докато не почувствува, че през него кръжи, в пълен покой, един жив енергиен поток.
Твърде скоро всеки ще открие за себе си как най-добре да бъде постигнато това състояние на покой, изпълнен с интензивен живот...
Един го постига само в легнало положение, — друг, като седи или коленичи, — а някои пък трябва да стоят прави.
Но веднага щом постигне състоянието на оживен покой, търсещият не бива вече да обръща внимание на външното положение на тялото си!
Сега той трябва да съсредоточи навътре в себе си всички свои усещания.
След известно време неговото вътрешно усещане ще се усилва все повече и повече, докато съзнанието му не бъде постепенно обзето от чувството, че целият е вътрешно „изпълнен“ от самия себе си.