Тери Брукс
Молитвената песен
книга трета от трилогията за Шанара
ЧАСТ ПЪРВА
ГЛАВА 1
В четирите земи сезоните се сменяха. Късното лято бавно отстъпваше пред настъпващата есен. Отминали бяха дългите, спокойни дни на средата на годината, в които жегата забавяше хода на живота и човек оставаше с чувството, че има достатъчно време за всичко. Все още беше горещо, но дните бяха започнали да се скъсяват, влажният въздух да се изсушава и споменът за неотложност да се пробужда. Смяната на годишните времена беше очевидна във всичко наоколо. В горите на Шейдската долина листата бяха започнали да променят цвета си.
Брин Омсфорд спря до една от цветните лехи, които очертаваха двете страни на главната пътека към дома, и погледът й за миг се загуби сред тъмночервените листа на хвърлящия сянка клен. Той беше огромен, с широк и чепат ствол. Брин се усмихна. Старото дърво й навяваше множество спомени от детството и тя импулсивно го доближи.
Брин беше висока девойка — по-висока от родителите си и брат си Джеър. Висока беше почти колкото Роун Лий. И въпреки че стройната й фигура изглеждаше крехка, тя беше яка като всички тях. Джеър естествено би възразил, но само защото му беше трудно да преглътне факта, че е по-малкият. В крайна сметка момичето си е момиче, смяташе той.
Брин докосна нежно грапавия ствол на клена и го погали. Вдигна глава към преплетените му клони и дългите черни коси се разпиляха назад и откриха лицето й. Ако в този момент някой я видеше, той безпогрешно щеше да познае чие дете е. Преди двадесет години Еритрия изглеждаше като дъщеря си — същата мургава кожа, същите черни очи и нежни женствени черти. Единственото, което Брин не беше наследила от майка си, беше темпераментността. Тя се беше предала на Джеър. По характер Брин приличаше на баща си — невъзмутима, самоуверена и дисциплинирана. Преди време Уил Омсфорд се беше опитал да определи различията в характерите на децата си — поводът беше една по-осъдителна постъпка на Джеър. Тогава баща им беше отбелязал доста огорчен, че братът е готов да направи всичко, сестра му също, само че не преди да го обмисли. На Брин и досега не й беше ясно към кого беше насочен упрекът.
Отпусна ръце. Спомни си времето, когато беше пяла на клена песента на желанията. Тогава беше малка и изпробваше магията на елфите върху дървото. Беше средата на лятото и с песента на желанията тя превърна характерното за сезона зелено на листата в характерното за есента тъмночервено. Детското й мозъче не виждаше нищо лошо в това. Та червеният цвят е толкова по-красив от зеления. Баща й побесня. Минаха почти три години, докато дървото се възстанови от пораженията, които Брин беше нанесла върху нормалните му функции. Това беше последният път, когато тя и Джеър бяха използвали магията в присъствието на родителите си.
— Брин, моля те, помогни ми да до опаковам багажа. Викаше я майка й. Девойката погали още веднъж стария клен и се запъти към къщи.
Баща й не вярваше напълно в магията на елфите. Преди малко повече от двадесет години той използвал дадените му от друида Аланон камъни на елфите, за да закриля избраната от елфите Амбърл Елеседил при издирването на Огъня на живота. След като използвал магията на елфите се променил. Усетил го още тогава, макар и да не разбрал как станало това. Всичко се изяснило едва след раждането на Брин, а по-късно и на Джеър. Предизвиканата от магията промяна щеше да се проявява не чрез Уил Омсфорд, а чрез децата му. Те щяха да носят в себе си видимите ефекти на магията — те, а може би и много бъдещи поколения на Омсфордови, въпреки че все още не можеше да се докаже, че са носители на магията на песента на желанията.
Брин я нарече песен на желанията. Пожелаеш си нещо, пееш за него и то е твое. Поне така й се стори, когато за пръв път откри, че притежава тази сила. Малка беше, когато разбра, че с песента си може да влияе на поведението на живите същества. Можеше да променя цвета на листата на стария клен. Можеше да успокои разгневено куче. Можеше да накара дива птица да кацне на ръката й. Можеше да се превръща в част от всяко живо същество — или да превърне всяко живо същество в част от себе си. Не знаеше как го постига. То просто се получаваше. Пееше, мелодията и думите се лееха както винаги, без предварително обмисляне, без предварителна подготовка — сякаш това беше най-естественото нещо в света. Винаги осъзнаваше какво пее, но го пееше безгрижно, в плен на чувства, които не можеше да опише. Те я понасяха, увличаха и потапяха пак в нещо нейно, но някак си ново и желанието й се превръщаше в действителност.