— Не ми се подигравай, Роун — присви очи Брин.
Роун поклати бързо глава:
— Не ти се подигравам. Прекалено много се безпокоя за теб, за да го правя. Просто не мисля, че песента на желанията може да бъде някаква защита срещу същества като Призраците! Брин отмести погледа си и се загледа през прозорците в нощта. Наблюдаваше потъналите в мрак дървета, които се полюшваха от вятъра — ритмично и грациозно.
— Работата е там, че и аз не вярвам в това — призна тихо тя. Известно време мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Мрачното, уморено лице на Аланон не излизаше от съзнанието на Брин, едно витаещо, упорито преследващо я привидение, което я обвиняваше. Трябва да дойдеш. До сутринта ще си го разбрала. Отново го чу да произнася тези думи, със същата убеденост, с която ги беше изрекъл, преди да тръгне. Но какво можеше да я убеди, че наистина трябва да го последва, питаше се тя. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече се объркваше. Всички аргументи бяха налице и всички бяха стройно подредени — както тези за тръгване с Аланон, така и онези за оставане у дома. Везните не се накланяха нито в едната, нито в другата посока.
— Ти би ли тръгнал? — попита тя неочаквано Роун. — Ако песента на желанията беше твоя, а не моя?
— В никакъв случай — отговори той, без да се замисли — прекалено бързо, малко троснато.
Лъжеш, Роун, помисли си тя. Заради мен, просто, защото не искаш да тръгна, затова лъжеш. Ако се позамислиш малко по-дълбоко, ще започнеш да се съмняваш също като мен.
— Какво става тук? — попита уморен глас от тъмнината.
Обърнаха се и видяха Джеър, който стоеше в хола и мигаше сънливо. Той се доближи и се вгледа в лицата им.
— Просто си говорим, Джеър — отвърна Брин.
— Дали да тръгнеш за магическата книга?
— Да. Защо не отидеш обратно в леглото?
— А ти ще отидеш ли? Имам предвид за книгата?
— Не знам.
— Тя не би тръгнала, ако имаше капчица разум в главата си — измърмори Роун. — Това пътешествие е ужасно опасно. Кажи й, тигре. Тя ти е единствена сестра и ти едва ли искаш Злите Скитници да я заловят.
Брин му хвърли гневен поглед:
— Джеър няма право на мнение по въпроса, така че престани да го плашиш.
— Него ли? — Лицето на Роун беше червено. — Защо да плаша него? Теб искам да уплаша, по дяволите!
— Ако искате да знаете, изобщо не ме е страх от Черните Скитници — заяви твърдо Джеър.
— Да бе, може би те трябва да се страхуват от теб! — заяде се Брин.
Джеър сви рамене и се прозя:
— Може би е редно да изчакаш някаква възможност и да поговориш с татко. Можем да му изпратим съобщение или да измислим нещо друго.
— Е, най-после да чуя нещо разумно — подкрепи идеята му Роун. — Поне обсъди въпроса с Уил и Еритрия.
Брин въздъхна:
— Чу какво каза Аланон. Няма никакво време.
Планинецът скръсти ръце пред гърдите си:
— Ще трябва да изчака, ако се наложи. Брин, баща ти може да е на съвсем различно мнение. В края на краищата той е човек с опит, пък е и използвал магията на елфите.
— Брин, той би могъл да използва камъните на елфите! — възкликна Джеър със светнали очи. — Може да дойде с теб и да те защитава с помощта на камъните на елфите, както е направил с момичето елф Амбърл!
Изведнъж Брин разбра всичко. Тези няколко думи й дадоха отговора, който тя търсеше. Аланон беше прав. Тя трябваше да отиде с него. Само че досега причината не й беше минала през ума. Баща й щеше да настоява да я придружи. Той щеше да вземе камъните на елфите от скривалището и да тръгне с нея, за да я защитава. А тя трябваше да избегне точно това. Баща й щеше да бъде принуден да наруши обещанието си никога вече да не използва камъните на елфите. Пък и нищо чудно изобщо да не й разреши да отиде с Аланон, а да тръгне с него вместо нея, за да предпази от опасност нея, майка й и Джеър.
— Искам отново да си легнеш, Джеър — каза изведнъж тя.
— Но аз само…
— Хайде, моля те. Ще разискваме подробно въпроса утре сутринта.
Джеър се поколеба и после попита:
— А ти какво ще правиш?
— Ще остана още само няколко минути, обещавам. Просто искам да бъда за малко сама.