Джеър я изгледа недоверчиво, после кимна с глава:
— Добре. Лека нощ. — Обърна се и се запъти към тъмнината. — Надявам се, че и ти ще си легнеш.
Брин погледна Роун. Познаваха се от съвсем малки и понякога си четяха мислите, без да разменят нито дума. Моментът беше такъв.
Планинецът стана бавно. Проговори с глас, който не търпеше възражение:
— Е, добре, Брин. И аз разбирам. Само че идвам с теб. Чуваш ли ме? И ще бъда до теб до края.
Тя поклати бавно глава. Без да каже нещо друго, той се отдалечи и я остави сама.
Минутите се изнизваха. Тя отново премисли нещата, като отсяваше внимателно аргументите. Накрая стигна до същия отговор. Не можеше да позволи на баща си да престъпи клетвата си заради нея, да рискува и отново да използва камъните на елфите, от които се беше отрекъл. Не можеше да направи това.
Стана, духна пламъка на газената лампа и излезе, но не се запъти към спалнята, а към входната врата. Отвори я тихо и се измъкна в нощта. Вятърът облъхна лицето й, хладен и наситен с мириса на есен. Няколко минути стоя неподвижно в сенките пред къщата, после се запъти към градините зад нея. Звуците на нощта изпълваха тишината, един равномерен ритъм на невидим живот. В края на градините, под короната на огромен дъб, тя се спря и се огледа очаквателно.
Миг след това се появи Аланон. Не знаеше защо, но беше сигурна, че той ще дойде. Черен като сенките наоколо му, той се отдели безшумно от дърветата и застана до нея.
— Реших — прошепна тя с равен глас. Тръгвам с теб.
ГЛАВА 3
Сутринта дойде бързо, с бледа сребриста светлина, която заструи през мъглата на зората в гората и прогони сенките на запад. Неспокойният сън на обитателите в дома на семейство Омсфорд беше прекъснат. Те започнаха подготовката за отпътуването на Брин в Източната земя. Роун отиде до страноприемницата, за да осигури коне, хамути, оръжие и храна. Брин и Джеър опаковаха дрехите и необходимите за лагеруване вещи. Заловиха се за задачата си делово. Почти не разговаряха. Нямаха какво толкова да си кажат. И на двамата не им се говореше.
Особено на Джеър Омсфорд. Той се движеше бавно из къщата и вършеше работата, си, потънал в мрачно мълчание. Криво му беше, че Брин и Роун ще тръгнат на изток с Аланон, а той ще остане у дома. Това беше първото нещо, което решиха сутринта, почти веднага след като се събуди. Събраха се като предишната нощ в столовата и набързо разискаха решението на Брин да отиде в Анар — решение, за което, според Джеър, единствено той не беше още уведомен. После се сблъска с непреклонността им — докато Брин и Роун са на пътешествието, той ще си седи у дома. Е вярно, друидът не остана много доволен от упорството на Роун, който непрестанно повтаряше, че ако Брин тръгне, той ще я последва, защото тя се нуждае от някой, на когото да разчита, някой, на когото да се доверява. Да, друидът изобщо не беше доволен от това. Всъщност той се съгласи Роун да ги придружава едва когато Брин призна, че ще се чувства по-добре, ако Роун е до нея. Но когато Джеър вметна, че тя ще се чувства още по-добре, ако и той е до нея — в крайна сметка и той притежава магията на песента на желанията и може да я защитава — и тримата подскочиха като ужилени и казаха категорично не. Прекалено опасно е, заяви Брин. Пътуването е ужасно дълго и рисковано, добави Роун. Освен това той трябва да остане в къщата, припомни му Аланон, има задължения към родителите си, трябва да използва магията си, за да ги пази.
След тези думи друидът изчезна някъде и не му даде никаква възможност да спори с него по въпроса. Роун си въобразяваше, че светът започва и свършва с Брин, затова той естествено никога не би тръгнал против желанията й, а Брин вече беше взела решението. И така приключи всичко. Част от проблема със сестра му естествено беше в това, че тя не го разбираше. Всъщност Джеър почти беше убеден, че в повечето случаи тя не разбираше истински дори самата себе си. В един момент по време на приготовленията, докато Аланон и Роун все още бяха в града, той повдигна въпроса за камъните на елфите:
— Брин! — Опаковаха одеалата в мушама. — Брин, знам къде татко е скрил камъните на елфите.
Тя моментално го погледна:
— Подозирах, че знаеш.
— Ами той беше толкова потаен за тях, че…
— А ти не обичаш тайните, нали? Извади ли ги от скривалището?
— Само за да ги погледам — призна той, после се наведе към нея. — Слушай, Брин, мисля, че трябва да ги вземеш със себе си.