Изправи се. Трябваше да намери път, по който да се върне при другите. Тръгна отново напред в мрака, без да е сигурна в посоката. Край нея мъглата се носеше на талази. По едно време девойката от Вейл започна да вижда образи. Изненада се. Привлечени от помътеното й съзнание те я заобикаляха, после си отиваха — размазани, неясни. Постепенно започнаха да се избистрят. Накрая придобиха очертания на възкръснали от детството спомени. Ето ги майка й и баща й, по-едри, отколкото бяха в действителност. Каква топлина и сигурност излъчват благите им лица. Брин се почувства защитена и обичана. А, ето го и Джеър. В странната, пуста полусветлина се прокрадваха сенки, духове от миналото. Дали пък отнякъде нямаше да се появи и Аланон — един призрак, дошъл от смъртта сред живите. Огледа се. О, колко много й се искаше…
И не щеш ли, най-неочаквано, тя го видя. Той се приближаваше. Истинско привидение. Застана на няколко ярда от нея, обгърнат от сива мъгла, която се виеше около него, сякаш Рогът на пъкъла се пробуждаше за живот.
— Аланон? — прошепна Брин.
Дали пък е той? Фигурата е неговата, но… Не, това е мъгла — само мъгла!
Сянката, която беше на Аланон, се отдалечи бавно и изчезна, сякаш никога не се беше появявала. Отиде си…
И все пак там беше стояло нещо. Не Аланон, а нещо друго.
Девойката от Вейл бързо се огледа наоколо. Търсеше нещото, усещаше, че то е някъде там и я наблюдава. Отново пред очите й затанцуваха образи, изрисувани от мъгливите валма, отражения на спомените й. Мъглата ги съживяваше. Една магия, омайваща и подмамваща. Брин ги наблюдаваше как се пробуждат. Изпадна в транс. Дали пък не полудяваше? Не, не беше загубила разума си. И все пак… Тези танцуващи пред очите й въображаеми образи… Не бяха ли те безспорни симптоми на лудост? Мъглата явно се мъчеше да я обладае. Разчепкваше душата й, вкарваше я в собствения си свят, играеше си със спомените на Брин, сякаш те бяха нейни собствени. Мъглата, мъглата правеше това — или нещо в мъглата!
Върколак! Думата изпълзя някъде дълбоко от съзнанието й. Коглайн ги беше предупредил за съществата на мъглата, когато те четиримата се бяха свили в скалите на хребета и бяха наблюдавали лагера на гномите паяци. Разпръснати по цялото протежение на мочурището Оулдън. Възползвали се от слабостта на други същества, подлъгвали ги, изсмуквали жизнените им сокове.
Девойката от Вейл се изправи и несигурно тръгна бавно напред. Нещо се движеше в мъглата заедно с нея — сянка, неясно очертана, размазана, черна като нощта. Върколак. Тя се забърза. Остави се краката да я водят. Беше безвъзвратно загубена, но не можеше да остане там, където беше. Трябваше да продължава да върви. Помисли си за онези, които я бяха изоставили. Щяха ли да я потърсят? Дали щяха да могат да я открият в тази стена от мъгла? Едва ли; Тя не можеше да разчита на това. Тя сама трябваше да намери пътя. Трябваше да се измъкне оттук. Някъде отпред мъглата все някога щеше да изчезне, а мочурището да свърши. Тя просто трябваше да продължи да върви, докато се измъкне, докато се освободи от сковаващата мъгла.
Ами ако мочурището не пожелаеше да я освободи?
Спомените й отново оживяха в движещата се на талази мъгла, която се виеше около нея, дразнеше я, подмамваше я. Ускори ход. Опита се да не им обръща внимание. Усещаше, че някъде съвсем наблизо, сянката също се забърза, нищо че не я виждаше. Колко ужасно противно беше това усещане на чуждо присъствие.
Опита се да си представи как изглежда нещото, което я преследваше. Що за същество беше Върколакът? Беше й се появило с образа на Аланон. Дали пък това не беше номер на мъглата и игра на въображението й? Поклати объркано глава.
Нещо малко и влажно се шмугна под краката й и изчезна в мрака. Тя се отдалечи от него и се спусна по широк наклон в широка блатна падина. Ботушите й затънаха в мочурлива почва. Подгонени от вятъра треви шибаха краката й, увиваха се около тях. Усети неприятната несигурност на почвата. Забави крачка. Тръгна обратно към края на мочурището. В дъното на падината имаше плаващи пясъци. Те щяха да я всмучат и погълнат. Тя трябваше да се измъкне оттук и да намери по-твърда, по-суха земя. Мъглата я беше обгърнала плътно. Не й позволяваше да види пътя, по който да се измъкне. Все още нямаше представа накъде се движи. Знаеше само едно единствено нещо — тя просто се въртеше в кръг.