— Видях те, момче. Достатъчно бързо те забелязах. Смесени черти — наполовина елф, наполовина човек. Не се срещат много като теб. Веднага те познах. — Спря се на няколко крачки от него с ръце на хълбоците, а кривата му усмивка не слизаше от лицето. Кожено наметало на обитател на горите обвиваше набитото тяло. Към ботушите и маншетите бяха прикрепени множество саби и ножове, а един къс меч висеше на кръста му. Ти си младият Омсфорд, нали? Момчето Джеър?
Думата момче опъваше нервите му.
— Стой настрана от мен — предупреди Джеър, който се беше уплашил и отчаяно се мъчеше да прикрие страха в гласа си.
— Да стоя настрана от теб? — изсмя се ехидно гномът. — А ти какво ще направиш, ако не те послушам? Ще ме тръшнеш на земята, може би? Ще ми вземеш оръжията? Смелчага, а?
Гномът отново се изсмя, ниско и гърлено. За пръв път Джеър осъзна, че той му говореше на използван от обитателите на Южната земя език, а не на грубия гномски. Гномите много рядко използваха чужд език, освен собствения си. Те живееха изолирано и не искаха да имат нищо общо с обитателите на другите земи. Този гном явно е прекарал доста време в Източната земя, за да говори толкова свободно езика.
— А сега, момче — прекъсна гномът мислите му — предлагам ти да бъдем разумни — ти и аз. Търся друида. Кажи ми къде е, тук или някъде другаде, и ще те оставя на мира. Джеър се поколеба:
— Друид ли? Не познавам никакви друиди. Не мога да разбера за какво…
Гномът поклати глава и въздъхна:
— Номера, а? Толкова по-зле за теб, момче. Май няма да се разберем с добро.
Тръгна към Джеър с протегнати напред ръце. Джеър инстинктивно отскочи. После използва песента на желанията. Преди това се поколеба за миг, една моментна несигурност, защото никога не беше изпробвал магията върху друго човешко същество, но накрая се престраши. Изсъска тихо. Моментално се появиха множество змии, които се увиха около протегнатите ръце на гнома. Той изпищя от ужас и размаха отчаяно ръце, като се мъчеше да се освободи от змиите. Джеър се огледа, видя счупен клон на дърво с размерите на голям бастун, сграбчи го с двете си ръце и го стовари върху главата на гнома, който изохка и падна неподвижен на земята.
Джеър хвърли клона. Ръцете му трепереха неудържимо. Дали го беше убил? Внимателно коленичи до поваления гном и го хвана за китката. Напипа пулса му. Гномът не беше мъртъв. Само беше изпаднал в безсъзнание. Младежът се изправи. Какво да прави сега? Гномът търсеше Аланон. Той знаеше, че друидът е идвал в Шейдската долина, знаеше… дявол знае какво друго знаеше! Във всеки случай знаеше прекалено много, за да си позволи Джеър да остане във Вейл, особено след като използва магията. Поклати гневно глава. Не трябваше да я използва. Не трябваше да издава тайната си. Сега обаче вече беше твърде късно за съжаление. Не мислеше, че гномът е сам. Сигурно има и други, вероятно в къщата. Там трябваше да отиде, защото това беше мястото, където бяха скрити камъните на елфите.
Огледа се, а мозъкът му работеше усилено. На няколко десетки крачки от него имаше дървен сандък за боклук. Затегли гнома за краката, отвори капака, хвърли го в сандъка, затвори го с капака и прикрепи металния лост. Неволно се усмихна. Тази дървена кофа за боклук беше добре направена. Гномът щеше да остане известно време в нея.
Забърза се обратно към страноприемницата. Не трябваше да губи време, но не можеше да тръгне, без да се обади на ханджията. Иначе жителите на общността щяха да претърсват околностите за него. Изчезването на Брин и Роун беше друго нещо. Просто каза на хората от Вейл, че са отишли на гости в Лий, а той останал, защото не му се ходело. Съвсем различно щеше да бъде, ако и Джеър изчезнеше. Нямаше да има кой да обясни защо го няма. Престори се на безгрижен, усмихна се обезоръжаващо, съобщи, че е променил решението си и че рано на следващата сутрин ще последва сестра си и Роун в планината. Ще прекара нощта в къщата, за да опакова багажа си. Когато съдържателят на страноприемницата поиска да разбере какво го е накарало да промени внезапно решението си той бързо обясни, че е получил известие от Брин. Изчезна от хана преди да има време за други въпроси.
Скри се в гората и се затича в тъмнината към дома. Потъна в пот, разгорещен от възбуда и очакване. Не беше уплашен — поне засега — може би защото не се беше замислил достатъчно сериозно върху това, което прави. Освен това, повтаряше си непрестанно той, беше взел мерки за този гном, нали?
Клоните на дърветата удряха лицето му. Продължаваше да тича, без да се предпазва от ударите, вперил поглед напред в тъмнината. Познаваше добре този участък на гората. Въпреки тъмнината намираше лесно пътя. Движеше се като котка и се вслушваше в звуците наоколо.