— Лий! Лий!
Изведнъж се появи Роун. Стройното му тяло се вряза през множеството призраци с вдигнат меч. Около черното като абанос острие се виеха зловещи зеленикави пламъци. Притиснатият от Уиспър Върколак усети огромната опасност от магията на меча и моментално се извърна. Освободи се яростно от блатната котка и се нахвърли върху Роун. Принцът на Лий обаче вече беше заел отбранителна позиция. Замахна с меча в мъглата и го заби във Върколака. Зелените пламъци лумнаха ярко в тъмната нощ и призрачното същество се взриви.
После светилната изчезна. Отново всичко беше обгърнато от мъгла и тъмнина. Призраците, които се бяха струпали наоколо в мрака, се стопиха в пустошта.
Планинецът се обърна. Забравен, мечът му висеше на хълбока. Принцът на Лий бързо се доближи до Брин. Лицето му беше посърнало.
— Съжалявам, много съжалявам — прошепна той. — Когато открих меча, когато го докоснах… Не можех да мисля за нищо друго. Взех го и избягах. Забравих за всичко останало — дори и за теб. Бях в плен на магията, Брин…
Той млъкна. Тя се сгуши в него и го притисна до себе си:
— Знам.
— Никога вече няма да те изоставям — обеща той. — Никога.
— И това знам — отвърна тихо тя.
Не му каза обаче нищо за решението си да го изостави.
ГЛАВА 37
На третия ден след бягството от затворите на Дън Фий Арън Джеър и малката група от Кълхейвън стигнаха до високата планинска верига Рейвънсхорн. Те не можеха да използват минаващите близо до бреговете на Сребърната река открити пътища, които водеха на юг от планината. Страхуваха се да не бъдат забелязани. Принудени бяха да прекосят гъстите гори над нея. Напредваха бавно. По обед на втория ден проливният дъжд най-после се укроти, запръска ситно и накрая спря. Падна мъгла. Въздухът се затопли, небето се проясни, а облаците се понесоха на изток. Смрачи се. Луната и звездите занадничаха през клоните на дърветата. Мъжете от малката група се придвижваха трудно, въпреки че беше престанало да вали. Прогизналата земя не можеше да поеме бързо големите локви и почвата беше разкаляна и хлъзгава. От време навреме спираха за малко, колкото да похапнат и отдъхнат. Опитваха се да не обръщат внимание на лошото време и упорито продължаваха напред.
На третия ден слънцето се показа, ярко и топло. Започна да се прошмугва дружелюбно през сплетените клони на дърветата и да хвърля пъстроцветни сенки върху просмуканата от дъждовете почва. Пред очите им изникна тъмния силует на Рейвънсхорн — голи скали, които стърчаха над короните на дърветата. Цяла сутрин вървяха упорито към планината. Продължиха и следобеда. Едва привечер стигнаха в подножието и започнаха да изкачват ниските й склонове. Слантър им даде знак да спрат.
— Имаме проблем — заяви той сухо. — За да прекосим тези планини ще са ни нужни дни, а може би и седмици. Единствената ни друга възможност е да тръгнем нагоре по течението на Сребърната река към Извора на рая. Бихме могли да успеем, ако сме предпазливи, но рано или късно ще трябва да минем точно под Греймарк. Изключено е Черните скитници да не ни забележат.
Форейкър се намръщи:
— Невъзможно е да няма друг път, по който да се промъкнем незабелязано.
— Няма такъв път — изръмжа гномът. — Ако имаше, щях да знам.
— Не можем ли да следваме течението на реката, докато доближим Греймарк, а после да преминем през планината? — попита Хелт. — Няма ли начин да стигнем дотам от друга страна?
Гномът поклати глава:
— Не и от мястото, където се намираме. Греймарк е разположен на скална издатина, от която се вижда цялата местност наоколо — Рейвънсхорн, Сребърната река, всичко. Скалата е гола и открита. Няма абсолютно никакво прикритие. — Погледна Стайтис, който седеше и слушаше. — Точно затова Греймарк е любимото място на гущерите. Там нищо не може да изпълзи до тях.
— Значи ще трябва да вървим през нощта — каза тихо Гарет Джакс.
Слантър отново поклати глава:
— Това би било истинско самоубийство. Всички скали са отвесни, а пътеките тесни и охранявани. Абсурд да се справим. Само ще си счупим вратовете.
Настъпи дълго мълчание.