— Но в пещерите има проход, нали? — Гарет Джакс повтори въпроса на Форейкър като установен факт.
— Проход, който не може да ни свърши работа! — избухна отново Слантър. — Няма да можем да открием пътя! Само след няколко крачки проките ще ни унищожат!
— Няма да го ссторят, ако ссте се мен! — прекъсна го Стайтис със съскане. — Аз знам тайната на песстерите на носста! Малки хора не могат да минат, но мои хора знаят пътя. Проките не могат да ни ссторят зло!
Всички се умълчаха. Гарет Джакс застана пред муелрета:
— Пещерите на нощта минават под Рейвънсхорн — далеч от очите на Черните скитници, така ли? И ти можеш да ни преведеш през тях?
— Дасс, малки приятелисс — отвърна раздразнено Стайтис. — Ссте ви преведа.
Гарет Джакс се обърна към другите. Всички мълчаха. Накрая Хелт кимна рязко с глава:
— Само шестима сме. Ако изобщо имаме някаква възможност да стигнем до крепостта, ще трябва да го направим незабелязано.
Форейкър и Еден Елеседил също кимнаха. Джеър погледна Слантър.
— Вие сте глупаци! — изръмжа възмутено гномът. — Заслепени глупаци! Не трябва да се доверявате на гущери!
Настъпи неловко мълчание.
— Не си длъжен да продължаваш, ако не искаш, Слантър — каза Джеър.
Гномът се наежи:
— Мога сам да се грижа за себе си, момче!
— Знам. Просто си помислих, че…
— Пази мислите за себе си! — сряза го другият. — Колкото до съвета ти да не продължавам, той май е по-подходящ за теб. Ти обаче със сигурност няма да се вслушаш в него. Така че не ни остава нищо друго освен всички заедно да действаме като истински глупаци. — Погледна свирепо към Стайтис. — Но не трябва да изпускаме от очи този гад и ако се случи нещо нередно, аз ще се погрижа той да не види повече белия свят!
Гарет Джакс отново се обърна към Стайтис:
— Значи ще ни преведеш, муелрет. И не забравяй, ще стане точно така, както ти обещава Слантър. Това, което ще се случва на нас, ще се случва и на теб. И хич не си прави труда да ни разиграваш номера. А си се опитал, а…
Стайтис пусна злобна усмивка:
— Никакви игрицки сс васс, малки приятелисс!
Тръгнаха едва когато се свечери. Измъкнаха се от скалите над Сребърната река и поеха на север в планините. Пълната луна и едрите звезди осветяваха тъмната грамада на Рейвънсхорн, която ги заобикаляше. Високи голи върхове се врязваха в тъмносиньото небе. Успоредно на брега имаше пътека, която се виеше край разпръснати групи от дървета и храсти. Мъжете я следваха, докато гората на юг се загуби от погледа.
Вървяха цяла нощ. Хелт и Слантър бяха най-отпред. Всички мълчаха и се оглеждаха предпазливо. Високите върхове се сгъстяваха около коритото на реката и я ограждаха с все по-плътна стена. Цареше странна тишина, нарушавана единствено от ромоленето на реката. Голите скали бяха потънали в дълбок неестествен покой, сякаш Майката Природа беше приютила в скута си спящото си дете. Часовете се изнизваха и Джеър все повече се изнервяше от липсата на какъвто и да е звук. Заглеждаше се в огромните плътни стени на скалите, взираше се в сенките. Търсеше нещо, което не виждаше, но усещаше дебнещото му присъствие. Тази нощ мъжете не срещнаха нито едно живо същество освен големите скални птици, които размахваха безшумно криле над нощните си свърталища. Въпреки това младежът от Вейл имаше чувството, че не са сами.
Това донякъде се дължеше на неотлъчното присъствие на Стайтис. Джеър беше убеден, че не греши. През целия път виждаше тъмната фигура на муелрета непосредствено пред себе си. Усещаше как зелените очи на съществото непрестанно шареха, търсеха го, наблюдаваха го. Чакаха. И Джеър, също като Слантър, не вярваше на муелрета. Независимо от обещанията на Стайтис да им помогне, Младежът от Вейл беше сигурен, че зад думите на гущера се криеше твърдото му намерение да добие надмощие над магията на елфите, която Джеър притежаваше. Каквото и да се случеше, съществото не смяташе да се отказва от тази сила. Толкова убеден беше в това, че тръпки го побиваха. Прекараните в затвора на Дън Фий Арън дни го преследваха като ужасен призрак, от който никога не можеше да се отърве напълно. За този призрак беше виновен Стайтис и пак Стайтис щеше да върне този кошмар. Сега Джеър уж беше свободен от муелрета, но не можеше да се освободи от чувството, че коварното съществото го държеше някак си в ръцете си.