Призори обаче умората притъпи подозрителността и страха на Младежа от Вейл и той се улови, че мисли за Брин. Виждаше лицето й такова, каквото го беше видял два пъти в Кристала на виденията — първия път покрусено от някаква неописуема тъга, втория път застинало от страх при вида на собствения й изкривен лик в образа на някакво видение. И двата пъти обликът й се беше появил толкова мимолетно, че той не успя да придобие по-пълна представа за онова, което й се беше случило. Усещаше, че много неволи бяха сполетели сестра му — някои, от които ужасни. Почувства невероятна празнота, докато мислеше за нея. Толкова отдавна беше напуснала и Вейл, и него. Впуснала се беше в едно издирване, което би могло да я погуби, както беше казал Кралят на Сребърната река. Странно, но той като че ли изпитваше чувството, че вече я е загубил. Разстоянието и времето, които ги разделяха, му изглеждаха странно уголемени от развоя на събитията след раздялата им. Толкова много неща се бяха случили и той вече беше толкова различен от младежа, който беше навремето.
В един момент празнотата се превърна в болка. Какво щеше да стане, ако Кралят на Сребърната река го беше надценил, ако не беше преценил правилно възможностите му? Ами ако се провалеше и загубеше Брин? Прехапа устни. Мъчеше се да прогони мисълта и се молеше горещо това да не се случи. Братът и сестрата бяха силно привързани един към друг. Свързваше ги кръвта, свързваха ги общите изживявания, споделените интимни мисли, взаимното разбиране, грижата един за друг, и на първо място обичта.
Вървяха през здрача на ранното утро. При пукването на зората Стайтис ги поведе нагоре между скалите. Оставиха зад гърба си Сребърната река, вяла и омърлушена в оковите на коритото си. Навлязоха навътре между скалите. На изток слънчевите лъчи пробиха сивкавия здрач над билото на планината — ярки, ослепително златисти струи, които заблестяха през пукнатините и процепите на скалата като внезапно лумнал огън. Мъжете се изкачваха към този огън. Най-неочаквано се озоваха в тъмната сянка на скала. Пред очите им зейна отвор на огромна пещера.
— Песстерите на носста! — изсъска тихо Стайтис.
Входът на пещерата приличаше на широко отворена челюст, неравен и пропукан по краищата като криви проядени зъби. Вятърът свистеше по планинските хребети и оставяше чувството, че излиза направо от пастта на пещерата. Пред входа лежаха безразборно разпръснати сивкаво-белезникави клони на дървета, сякаш избелени и обезличени от годините и прищевките на сезоните, Джеър ги погледна по-отблизо и се вцепени. Това бяха кости, разхвърляни, натрошени, лишени от живот.
Гарет Джакс застана пред Стайтис:
— Мога ли да знам с какво ще осветим тази непрогледна тъмнина, муелрет? Имаш ли някакви факли?
Стайтис се изсмя хрипкаво и злобно:
— В тази песстера не горят факли, малки приятели. Трябва ни магиясс!
Майсторът на бойните изкуства извърна поглед към входа на пещерата:
— А ти имаш ли я тази магия?
— Имам я, есстесствено — отвърна другият, скръстил ръце под наметалото. Тялото му леко се уголеми. — Сстои сси вътре!
— И колко време ще ти е нужно да я откриеш? — попита обезпокоен Форейкър. Джуджетата не обичаха затворени пространства и на него хич не му се влизаше в тази тъмница пред тях.
— Бързо ще прекоссим пещерата, приятелисс — прекалено възбудено ги увери Стайтис. — Ссамо три цасса ссте сса необходими. Греймарк цака насс.
Членовете на малката група се спогледаха, после впериха очи във входа на пещерата.
— Повярвайте ми, не трябва да му се доверявате! — отново ги предупреди Слантър.
Гарет Джакс извади въже. Върза единият му край за себе си, а другия за Стайтис. Изпробва здравината на възлите и после извади дългия си нож.
— Ще те следвам като сянка, муелрет. Не забравяй това. А сега ни вкарай в тази дупка и ни покажи магията си. — Стайтис се опита да се обърне, но Майсторът на бойните изкуства му подвикна:
— Не се отдалечавай много от мен. Поне докато не видим на какво си способен.
Лицето на муелрета се изкриви в гримаса:
— Ссте видите, малки приятели. Сследвайте ме.
Тръгна приведен към чудовищния отвор на пещерите. Гарет Джакс го следваше на една крачка. Здраво вързаното около кръстовете им въже ги свързваше като едно цяло. Слантър вървеше непосредствено зад тях. Другите се поколебаха за миг, после тръгнаха подире им. Слънчевата светлина избледня и тъмни плътни сенки ги обгърнаха отвсякъде, когато влязоха в непрогледната тъмнина на каменния търбух. За кратко време бледата светлина на зората им осветяваше пътя, очертаваше силуетите на стените, пода, назъбените сталактити и купчините скали. После дори тази оскъдна светлина започна да се топи и тъмнината ги погълна.