Сякаш изведнъж ослепяха. Мигом спряха и скърцането на ботушите им отекна рязко в гробната тишина на пещерата. Стояха скупчени един до друг и се заслушаха в заглъхващото ехо. В тъмнината някъде далеч пред тях се стичаше вода, капка по капка. А още по-отдълбоко в мрака се разнасяше неприятен стържещ звук, сякаш някой търкаше камък върху камък.
— Виздате ли, малки приятелисс — изсъска неочаквано Стайтис. — Тук, в песстерите вссицко е церно!
Джеър се огледа неспокойно, но не видя почти нищо. Продълговатото лице на Еден Елеседил беше бледа сянка. Въздухът беше някак странно влажен — лепнеща влага, която се движеше, въпреки че нямаше вятър. Тя се виеше около тях и ги обгръщаше. Усещането беше отвратително. Миришеше на гнилоч. Младежът от Вейл сбърчи отвратено нос и изведнъж си даде сметка, че това беше същото зловоние, което изпълваше килията на Стайтис в Капаал.
— А ссега да призовем Огъня Уейк! — изхриптя муелретът и Джеър се стресна. — Сслушайте! Сега ссте извикам ссветлината!
Чу се нещо като рязко подсвиркване. Наподобяваше зловещо, глухо изхрущяване, като пукане на кости при садистично изтезание. Звукът прокънтя в тъмнината и се понесе навътре в пещерите. Ехото му зави дълго и скръбно. После муелретът пак подсвирна. Джеър потръпна от ужас. Идеята да минат през пещерите все по-малко му се нравеше.
Огънят Уейк се появи внезапно. Летеше към тях в тъмнината като размазано петно от блестящ прах. Дългоцветни огнени искрици, които се виеха и плъзгаха плавно, сякаш понесени от вятър. Вятър обаче нямаше. Когато ги доближиха, разпилените искрящи прашинки се завъртяха пред протегната ръка на муелрета и в мит се събраха в плътно светещо кълбо. То заблестя ярко и освети сенките на пещерата. Членовете на малката група гледаха изумени как Огънят Уейк се превърна в огнена топка и застина пред Стайтис. После странното сияние затрептя и затанцува по лицата им.
— Тази магия сси е моя, малки приятелисс — изсъска победоносно муелретът. Зурлестото му лице се извърна към Джеър, зелените му очи блестяха. — Виздаш ли как огънят Уейк ссе подцинява?
Гарет Джакс бързо застана между тях.
— Покажи пътя, муелрет. Времето тече.
— Теце бързо, наисстина е такасс — отвърна мрачно другият.
Тръгнаха. Огънят Уейк им осветяваше пътя. Стените на Пещерите на нощта се издигаха високо над главите им и се губеха някъде в мрака, толкова високо, че дори и Огънят Уейк не можеше да проникне докрай. В тъмнината шумът от стъпките им се връщаше като странно, приглушено ехо. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-отвратително вонеше. Въздухът стана толкова непоносим, че те бяха принудени да го вдишват на съвсем малки глътки. Иначе щяха да бъдат принудени да си запушат устите и да се задушат. Пътят пред тях се разклоняваше на множество коридори, които се преплитаха в невероятен лабиринт от тунели. Стайтис обаче продължи със същото темпо и без колебание ги водеше из обърканата плетеница. Нямаха друг избор, освен да го следват. Искрящият прах на Огънят Уейк танцуваше пред тях.
Времето течеше. Тунелите и коридорите обаче не свършваха. Безкрайни черни отвърстия в скалата. Зловонието стана още по-непоносимо и звукът на търкане на камък в камък вече не беше така далечен, а неприятно близък. Изведнъж Стайтис се спря пред отвор, който водеше в невероятно огромна пещера. Огънят Уейк освети лицето му, когато вдигна ръка.
— Проки — прошепна той.
Метна Огънят Уейк и той полетя в пещерата, като освети непрогледната тъмнина. Членовете на малката група от Кълхейвън се втренчиха ужасени в това, което се разкри пред очите им. Целият под на пещерата беше осеян със стотици нащърбени зейнали цепнатини, които се отваряха и затваряха. Приличаха на усти, които мляскаха гнусно и отблъскващо. Скалата дъвчеше отвратително в нощта. От тези усти излизаха звуци — бълникане и къркорене, хълцания и оригвания, бълбукане на течност, плискане на раздробени камъни.
— По дяволите — изруга тихо Хелт. — Цялата скала е жива!
— Трябва да минем оттук — заяви Стайтис и се усмихна гадно. — Малки хора стоят близо до менсс.